— Била си дете, Зила — прошепва Скарлет. — Не е нужно да поправяш миналото.
— Не бих могла да го поправя — отговарям. — А и знам, че нямам вина. Но вече съм преживяла веднъж тази история, Скарлет, и този път ще променя края ѝ.
— Не можем просто да те оставим тук. — Нескрита болка е изопнала лицето на Финиан. Гласът му пресеква. — Не можем просто да те оставим сама.
Отново поглеждам към Нари.
— Няма да съм сама.
— Но ще останеш два века назад, в миналото! — проплаква той.
— Някой трябва да остане — натъртвам. — Така е било писано от самото начало. Вие двамата трябва да се върнете в нашето време и да се сражавате с Ра’хаам. Нищо чудно само вие да сте останали от Отряд 312. Имаме дълг, който ще падне върху вашите рамене.
— А ти? — прошепва Скарлет.
— Аз ще задвижа процеса тук. Нари едва ли ще се справи сама с всичко. Някой трябва да остави инструктаж за командирите на Аврорския легион. За всичко от хъркането на Бьоркман до подаръците в трезора. Има само един начин Магелан да знае онова, което знае.
— Ти ще напишеш програмата му — прошепва Финиан. Очите му са влажни. — И ще я оставиш, така че Скарлет да я намери в онзи онлайн магазин.
— Слабостта ѝ към чанти е лесно предсказуема.
Скарлет се усмихва през сълзи.
— Точно затова сме тук — казвам им, вадя малкото парче кристал от скривалището на Пинкертън и го вдигам пред лицето на Скарлет. — Затова са ни оставили този подарък в трезора. Оставили са го с изричната цел да ни върне в това време и на това място, така че аз да остана. Магелан каза, че информацията му за събитията се простира само до конкретна точка в бъдещето. Точката, от която аз си тръгвам.
Финиан клати глава, а устните му треперят.
— Зил, вече изгубихме Кат…
— И трябва да я изгубим отново. Всичко трябва да се случи точно така, както вече се е случило. Трябва да изгубим Кат, за да ни спаси тя на Октавия. Трябва да позволим на Звездния палач да отмъкне Оръжието под носа ни, за да стреля с него и да ни изпрати назад във времето. Защото аз непременно трябва да се върна тук, в началото на всичко. Трябва да остана в миналото, за да пазя бъдещето.
Скарлет посяга и хваща ръката ми. Плаче също като Финиан.
— И ние те обичаме, Зила — прошепва.
Радвам се, че разбира.
— Обещавам, че ще се грижа за нея — обажда се тихо Нари с треперещ, но и уверен глас. И двете ме стоплят отвътре. — Ще я измъкна при евакуацията. Ще открадна лабораторна престилка. Все ще измисля нещо в настъпилия хаос.
— А хаос ще има — уверявам я. — Вярвам в теб.
— Трябва да вземеш Магелан — добавя Финиан с прегракнал глас и посяга да извади унистъклото. — Ако успееш да го поправиш, в него би трябвало да се съдържа много полезна информация. Дори би могла да заложиш на някой мач, за да си оправиш банковия баланс. — Млъква рязко и вади Шамрок от раницата си.
Поглежда към Скарлет. Тя кимва. Фин протяга талисмана ни към мен.
— Да ти прави компания — казва накъсано Скарлет. — Добре, значи… не забравяй, че в първия ни Лък трябва да има сандък, в който Ари да се скрие, и… ох, мамка му, дори не знаем за какво са му били на Тайлър онези ботуши от трезора. Ти как ще…?
— Последно знаем, че беше заловен от ГРА. Ще му осигуря средство да избяга. Притежавам остър интелект, силна памет и остатъка от живота си уверявам я. — Няма да оставя нищо на късмета.
Скарлет дълго мълчи.
— О, Зила — прошепва накрая.
— Знам — отвръщам тихо.
— Иска ми се… — започва Финиан, но така и не довършва изречението.
— Остава ни само един шанс — натъртвам. — След това цикълът ще завърши преди квантовия импулс и ще останете без източник на енергия, който да ви върне у дома, преди времевата примка да колабира окончателно. Всичко зависи от следващите четиринайсет минути. Всичко, което съществува сега и ще съществува в бъдеще. Последният ни шанс да спрем Ра’хаам. Да защитим всяка планета, всяка колония, всяка раса, всеки живот, който ще се роди. — Протягам ръка за последно. — Ще се справим.
Скарлет грабва ръката ми и я стисва силно.
— Ние сме Легионът.
Финиан стисва събраните ни ръце със своите сребърни пръсти.
— Ние сме светлината.
Нари слага ръка върху нашите и кимва.
— Пламък срещу тъмнината.
— Отряд 312 завинаги — усмихвам се аз.
ТИК.
ТАК.
ТИК.
ТАК.
28
Ари
Битката бучи зад гърба ни, а пред нас лежи мъртвата планета на Ешварен.
През мен протича тежка и пристрастяваща сила и аз яхвам поредната приливна вълна. Умът ми препуска лудешки и осъзнавам, че черпя от самото си същество, за да смажа врага, но вече не помня защо не бива да го правя.