Аз съм проявление на ешваренската сила — това ми повтаряше Еш в Ехото преди цял един живот. Аз съм всичко, към което те са се стремили, и враговете ми ще изгорят.
Светлината на умиращото червено джудже обгръща планетата, към която препускаме. Откъснали сме се от преследвачите и наближаваме обвитата в тишина камениста повърхност.
Мълчание пред нас. Хаос зад гърба ни.
Кал тича с всички сили по коридорите на кораба, а „Нерида“ се спуска към гигантския кратер, приютил грамадните врати на работилницата, всяка широка по десетина километра. Вратите вече се отварят безшумно и зад тях виждам съвършено гладкия тунел, издълбан в скалната твърд. Корабът се движи бързо, почти без усилие от наша страна сякаш няма търпение да се прибере вкъщи.
— Влизаме след вас — реве Тайлър по връзката. В същия миг вражески кораб се разбива в повърхността на планетата и умира в облак от пламъци и отломки. — Тан, следвай ги, мамка му… Съзидателю, стегни се, Де Мейр!
Керсан се обажда от трона си, по брадичката му се стича кръв, а зъбите му са оголени в хищна усмивка:
— За малко неща съжалявам в живота си, дете. Но бих дал много, за да видя лицето ти, когато си дошла тук и си разбрала, че съм те изпреварил и съм взел „Нерида“.
— Аз пък ще се насладя докрай на твоето лице — отвръщам, — когато ти я отнема.
Не звуча като себе си, не е в мой стил, но определено говоря аз — окървавените ми устни се движат, а Керсан присвива очи.
Но сражението гори наоколо ни и аз отново потъвам в огъня му, вмъквам кораба през вратите на километричния тунел, а флотилиите на Ра’хаам и на Свободните народи влизат след нас. Поредица от експлозии раздира мрака, по връзката една връз друга долитат трескави заповеди — безнадежден коктейл от крясъци и молитви.
Протягам ума си навън и намирам Кал — близо е до мястото, където вражеският рояк се влива в ранения ни кораб, едничък маяк във виолетово и златисто срещу гърчещата се гладна маса в зелено и синьо.
Оставям част от себе си при него и се пресягам още по-навън, към „Отмъстител“, вмъквам се неканена в ума на Тайлър и на Ле, преодолявайки изтощението, страха и концентрацията на битката.
Кал има нужда от вас!
Но там има и някой друг — чувам гласа му и усещам парчетата от него, които са станали неразделна част от цялото.
… Дзие-Лин…
… Дзие-Лин, ела при мен…
— Вика те от страх, защото се бои, че не може да спечели — съска Керсан. Ръцете му стискат до побеляване облегалките на трона. — Не вземай участие в собственото си поражение, момиче. Сълзите са за победените.
Вече сме в кристалната пещера в ядрото на планетата и аз се пресягам мислено към Кал, преди да е политнал от собствената си инерция, защото „Нерида“ забавя рязко и се насочва пълзешком към скелето на своята отколешна люлка.
Каверната е огромна, широка е стотици километри. Кристалните канари отразяват светлините на корабите, които се изливат след нас, огнени арки осветяват разноцветните сводове на тавана и в древния кристал отекват експлозии.
Мащабът на това място ти спира дъха — празнина, събирала прах с еони, а сега се е превърнала в бойно поле на най-важното сражение, на битката за бъдещето. Могъществото, построило тази каверна, както и Оръжието, което управляваме… когато бях тук за последно, се чувствах като мушица в сравнение с това величие. Сега обаче усещам същата сила да тече през мен, да ме пали отвътре. Отдъхвам си с облекчение, щом „Нерида“ се отпуска върху скелето си — сякаш съм изула тесни обувки и най-после дишам с лекота.
Тя си е у дома.
Обръщам глава и забелязвам с периферното си зрение сини цветя, които изчезват, щом вражеският кораб се взривява на хиляди лъскави парченца. Отломките удрят преследвача му и той също разцъфва в масивна експлозия.
Корабът на Тайлър каца близо до нас и екипажът му изпълзява навън, но съдовете на Ра’хаам вече са в каверната. Движат се като рояк скакалци, надвишават многократно числеността на нашите кораби и ни обгръщат в гъста, давеща се маса.
Нещо като музика стига до слуха ми и мога да се закълна, че чувам поредица от опияняващи ноти… после Керсан изпъшква от усилие и съсипва момента.
Трябва ни време, време да поправим повредения кораб и да изцелим пробойните по корпуса му. Поглеждам към сводестия кристален небосклон над нас — уви, останали са твърде малко наши съюзници, които да ни осигурят това, от което се нуждаем.