— Накарай ме.
— Сериозно ти говоря!
— Аз също, Тайлър Джо…
Ахва, щом се измъквам от хватката ѝ и я блъсвам настрани. Седи обаче е като живак, мята се отново отгоре ми, дращи с нокти към гърлото ми и двамата се боричкаме, съскаме, кървим и се търкаляме по пода. Тя е силна и стройна, гърчи се като змия в хватката ми, но накрая все пак успявам да я стисна за китките, вдигам ръцете ѝ над главата и ги притискам към пода, а тялото ѝ приковавам с тежестта си.
— Съзидателят да ме тръшне, ще се кротнеш ли най-после! — реввам с пълно гърло.
Седи лежи под мен задъхана, разрошена и с огън в очите. Увива плътно крака около кръста ми и надига глава, за да оближе кръвта, стекла се по брадичката ми. Устните ѝ се извиват в тъмна, палава усмивка, а мислите ѝ отекват в черепа ми.
Щях, ако ти това искаше в действителност.
Мята се към шията ми, острите ѝ зъби пробиват кожата.
Но ти не искаш да спра, нали, Тайлър Джоунс?
Краката ѝ се стягат около мен и ме придърпва още по-близо. Знам, че това е лудост, но също и че Седи през цялото време е била в главата ми. Буквално може да усети мислите ми и… е права.
Тя избухва в смях, устните ни отново се сблъскват, Седи измъква ръцете си от хватката ми, мушва ги под ризата ми и прокарва остри нокти по голата плът. Целува ме като за последно, гладът ѝ се прелива в мен и прогонва всичко останало. Опипваме се трескаво, тя разкъсва с едно движение ризата ми и точно тогава под дясната ми длан се усеща лека вибрация, която спестява и на двама ни въпроса колко далече може да стигне това.
— Ъъъ…
Разделяме се, а сърцето ми ще изскочи. Дръпвам неохотно ръце, без да я изпускам от поглед.
— Аз… това май е за теб.
Седи въздъхва и плясва сребристата комуникационна значка на ревера си.
— Докладвай.
Така, трябва да си призная за едно нещо — преди поизлъгах. Може и да не знам силдратски колкото Скар, но знам достатъчно, за да схвана същността на разговора. Опитвам се да дишам тихо, облизвам разкървавената си устна и си отварям ушите за гласа на втория капитан, тих и изкривен от връзката. Той се извинява за прекъсването, но Седи само се ядосва.
— Ериен — излайва, а очите ѝ мятат мълнии. — Говори.
Чувам няколко познати думи. Съобщение. Битка. Тера.
Седи ме поглежда в очите. Разговорът ни напомня, че хората ни са във война, и това бавно скапва настроението. Тя развива дългите си крака, аз се премествам и сядам върху студения метален под. Прокарвам пръсти през косата си и си давам сметка, че ръцете ми треперят.
Усещам кръвта ѝ по устните си.
Седи пита дали има новини за баща ѝ. Отсреща ѝ отговарят със заекване и тя скача изящно на крака. Улавям думите „нетърпение“ и „загадки“. Седи пак пита за Звездния палач.
Разбирам само едно нещо в отговора — няма го.
Сърцето ми блъска в гърдите по-бързо и отпреди. Не е възможно. Направо е абсурдно. Тази мисъл припуква помежду ни и очите на Седи се разширяват — мисълта, че може би, незнайно как и напук на всичко, мъжът, унищожил родната планета на силдратите, е…
— Няма го? — изсъсква тя на силдратски. — Мъртъв ли е?
Отговарят ѝ отрицателно. Хващам няколко думи „хаос“ и „отстъпление“. После нещо бързо за „терани“, „бетраскани“ и…
— Бездната да те глътне, Ериен, говори! — прекъсва го Седи.
Първият паладин моли за прошка и започва отначало. Седи ме поглежда в очите, а аз чувам четири думи. Думи, от които сърцето ми пада в ботушите. Думи, които могат да означават края на всичко.
Звездния палач.
Оръжието.
Изчезнали.
4
Тайлър
Седя в заседателна зала в компанията на тринайсет Непрекършени и съм сигурен само за едно — че поне дванайсет от тях искат да ме убият.
Честно казано, още не съм сигурен за Седи.
Когато настоях да ме включи в съвещанието на командния състав, бях сигурен, че ще ми откаже. Така де, аз съм военнопленник тук. Чужденец. Враг. Седи ми каза да съм си полегнел.
— Аз съм наполовина силдрат — напомних ѝ инатливо. — И знам за истинския враг повече от всички тук. Непрекършените играят по чужда свирка в момента и, за разлика от вас, аз знам мелодията. Не искам да си „полягвам“.
Тя ме погледна замислено, избърса кръвта ми от устата си, а споменът за онази… целувка /битка/, незнайно какво още, висеше помежду ни. Ако се опитам, още мога да я усетя, притисната към мен. И двамата знаем, че при други обстоятелства с радост бих си „полегнал“…