А дори не знам откъде да започна…
Сякаш в отговор на неизречения ми въпрос соленият вкус на кръвта в устата ми става сладък, а сцената пред очите ми бързо избледнява. Тялото ми изтръпва необратимо и чувствам как натежава, все едно незнайна гравитация ме тегли надолу. Всячески се опитвам да остана на място, но знам, че вече се плъзгам към нещо познато, към място, където съм била и преди.
Но не мога да го оставя, те идват!
Кал!
29
Кал
Срещаме се в един широк коридор в недрата на „Нерида“. Окъпан съм в цветовете на безброй дъги, обвит от рева на битката, която се вихри над мен.
Неканените гости са многобройни и се прехвърлят от абордажните си капсули в коридорите на Оръжието. Десетина раси, десетина разнородни тела, общ ум. Кожата им е обрасла с лишеи, очите им са цветя, а отвъд погледа им долавям нещо от създанието, което ги владее. Създание, което е било древно по времето, когато моят роден свят е бил новоизлюпено камъче, охлаждащо се около една вече мъртва звезда.
Воля, чакала милион години този триумф.
Разноцветната светлина около мен пулсира, а гигантският сводест таван ехти от предсмъртните писъци на все по-малобройната ни флота. Мечовете са като перца в ръцете ми и аз вършея сред вражеските марионетки, танцувам танца на смъртта с лекотата на отколешно съвършенство. Уви, долавям нов удар по корпуса на „Нерида“. И още един. Ново нашествие от абордажни капсули. Врагът е безчетен. Враг, който не мога да победя.
Мога само да спечеля време.
Ето че прииждат по грейналите коридори — нова вълна. Отстъпвам към едно стеснение, където численото им превъзходство няма да тежи толкова. Съществото настъпва към мен през пулсиращото многоцветно сияние, на мястото на очите му се гърчат лози, а рогата му са увенчани с тръни. Отсичам протегнатата му ръка, но другата ме блъсва в стената. Търся слепешком прикритие, когато нещо ме удря в гръб — като че ли изстрел от пулсово оръжие. Не съм сигурен, защото са толкова много…
… Спри да се бориш, Калис…
Твърде много.
… Предайте се…
Дълбоко в себе си винаги съм знаел, че ще падна в битка. Не ме е страх да умра в името на нещо, в което вярвам. Но определено ме е страх да изоставя Аврора. Моята Аврора. Моята любима. Бях бледа сянка, преди да я познавам. Незапален огън, чакащ искрата, която да го събуди.
Разкривени ръце се протягат към мен.
Очи като цветя, светещи в синьо.
Не исках да свърша така.
Съществата, които ме атакуват, изведнъж избухват и ме засипват с плът и кръв. Стрелбата се усилва и чувам характерния звук на гранати, съскащия шепот на силдратски нож, захапал плът, а после, над врявата от клането, долавям и глас, който възражда надеждите ми.
— Тош, докладвай! — крещи Тайлър.
— Разчистихме тук, командире! — отвръща едрата жена, презарежда оръжието си и премества поглед върху скенера в другата си ръка. — Но идват още! На седемдесет метра!
Вдигам ръка, за да изтрия останките от очите си, и виждам Ле да стои над мен, огряна от припукващата лилава светлина на ножа си. Поемам окървавената ѝ ръка и отново ме поразява усещането, че я познавам отнякъде. Осъзнавам, че е глупаво — Ле дори не е била родена, когато с Аврора сме нагазили през времето. И все пак…
— Добре се биеш — казва тихо тя и оглежда заобикалящите ме трупове.
Обръщам глава към светлия коридор, който води към тронната зала.
— Имах добър учител.
Погледът ѝ се втвърдява. Омраза подпалва очите ѝ.
— Той наистина е чудовището, за което го мислиш — уверявам я и изтривам остриетата на мечовете си. — Но семействата могат да бъдат… сложни.
— Добре ли си, Кал?
Обръщам се към Тайлър. Той върви към мен през дима и изглежда по-едър заради бойната броня, износена и очукана досущ като мъжа, който я носи. Все пак успявам да се усмихна, въпреки болката си и смъртта, която вали навред.
— Винаги се радвам да те видя, Тайлър Джоунс.
— Дръж си го в панталоните, хлапе — хили се той. — Днес не остана време да си измия зъбите. — Обръща се към своите и реве заповеди:
— Дака, покрий пробойната! Тош, искам преграден огън в този коридор! Наближават още вражески единици и ние трябва да ги спрем! Двайсет секунди до сблъсъка, живо, живо!
Гледам как хората му изпълняват заповедите на бегом и се готвят за следващото меле. Сражението над нас осезаемо е утихнало и последните ни защитници падат. Оцелелите знаят, че тази битка не може да бъде спечелена. Въпреки това се подчиняват безпрекословно, омагьосани от огъня в очите на Тайлър, от стоманата в гласа му.