Обичат го така, както го обичахме ние.
Някои неща никога не се променят.
Тайлър ми подхвърля резервна пушка. После заема позиция зад една кристална кула, грейнала във всички цветове на дъгата, и поглежда към Ле в затишието преди бурята.
— Добре ли си? — пита я тихо.
Тя кимва и отмята през рамо една плитка в сребристо и златисто.
— Добре съм.
— Ако искаш да отстъпиш…
Тайлър кимва към тронната зала зад нас и се взира напрегнато в нея със здравото си око.
— Да охраняваш Аврора…
Ле вдига силдратския си енергиен нож и припукващото сияние разпалва ирисите ѝ. Вече усещам прииждащия Ра’хаам, долавям натиска, който оказва върху ума ми. Виждам пукнатините около очите на Ле, данъка за безбройните битки, които е водила — които всички те са водили — за да опазят малкото пламъче живо. Дори и сега, когато то угасва…
— Баща ми ме научи да се бия с кураж — заявява предизвикателно тя. — Но майка ми ме научи да умра с чест.
Тайлър клати глава.
— Ле…
— Не! — отсича тя и среща погледа му. — Не ме е страх от Бездната, както не се страхуваше и тя.
Местя поглед между двамата и се чудя каква ли тайна крият. Сблъскват се като огън и лед, но не са просто командир и войник, това поне е ясно. Ако се съсредоточа, мога да усетя някаква нишка помежду им. Тънка като конец захарен памук, но силна като стомана, изкована в ядрото на звезда.
— Идват! — изревава Тош. — Започва се, хора!
Е, вече едва ли има значение.
Врагът е тук.
Песента на битката изпълва въздуха.
А после не остава време за думи.
30
Тайлър
ТИК-ТАК, ТИК-ТАК.
Сърцето ми бие със сто километра в час. А образът на умиращата в гигантски взрив Академия се прожектира безспирно върху клепачите ми. Стискам пулсовия пистолет с потна ръка, а ножът на Седи тежи на китката ми.
ТИК-ТАК, ТИК-ТАК.
Адмирал Адамс говори на делегатите горе, в неведение за катастрофата, която се разиграва долу.
— Събрали сте се тук, за да обсъдите растящото напрежение сред световете в нашата галактика. Преди обаче разговорите да започнат, трябва да насочим вниманието ви към друг проблем, който касае не само расите, представени тук в момента, а живота на всяко създание в Млечния път.
Силуетът на реактора надвисва пред мен — три масивни цилиндъра в просторна кръгла зала, която пресича гръбнака на Академията. Тежки проводници са полазили стените, а светлите екрани на контролни терминали и станции за управление подчертават слабото пулсиращо осветление.
Температурата в реакторното е много висока, почти нетърпима. Вдига се пара, която съска и ври. Кат е разкачила охлаждащите тръби иска реакторът да прегрее и незнайно как е обезвредила системите за предупреждение.
Оглеждам се трескаво и виждам отворени насила тъмни терминали и изтръгнати аварийни релета. И още трупове по пода. Вратовете им са счупени, гръбнаците — изкривени под неестествен ъгъл, а устите им — зейнали в безмълвен писък.
Кат, какво са направили с теб?
— Аврорският легион е създаден преди повече от двеста години, във време на мрак и борба, и след война, която не сме искали да повторим — продължава Адамс и гласът му ехти в амфитеатъра. — Оттогава всячески опазваме мира и служим на разумните раси в галактиката. Но това не беше единствената ни цел. Боя се, че с Боен лидер Де Стой не бяхме докрай откровени относно причините да ви съберем тук днес.
Чувам как публиката в амфитеатъра се разшумява.
Подът под краката ми започва да се тресе.
Адамс си поема дълбоко дъх и плъзва поглед по делегатите, а в холограмата над главата му се появява образ на голяма синьо-зелена планета.
— Представители, делегати и приятели, това е планетата Октавия III…
Изведнъж връзката се разпада.
Осветлението затрептява около мен ту в червено, ту в пулсиращо бяло. Подът под краката ми отново се разлюлява. Светлината откъм реактора става по-ярка, жегата е все по-нетърпима и през потрепващия въздух виждам Кат — навела се е над поредния терминал, а пламтящата светлина на ядрото се отразява в огледалния ѝ шлем.
Тя не знае, че съм тук. Съсредоточена е изцяло върху саботажа си. Отпускам се бавно на едно коляно и настройвам пистолета си на максимална мощност. Мощност, която убива. Мисля единствено за униформата. За заплахата. Не мисля за момичето отдолу, за момичето, което познавах преди, което ме умоляваше да остана.