Тайлър, обичам те…
Прицелвам се в сърцето ѝ.
Един изстрел и край.
ТИК-ТАК, ТИК-ТАК.
— ДЖОУНС! — изревава внезапно някой. — СТОЙ НА МЯСТО!
Обръщам се с натежало сърце. Половин дузина охранители нахлуват през бронираната врата зад мен с вдигнати пушки. Стрелвам с поглед мишената си — Кат се завърта на пета, зарязала терминала, и чувам как си поема рязко дъх. Звукът е приглушен и някак металически заради безликата маска.
ТАЙЛЪР.
Кат вади изпод куртката си дълъг, изящен бластер от онези, с които са въоръжени в ГРА.
Охраната зад мен крещи предупредително.
Стрелям, но Кат се мята настрани и изпразва пистолета си в пазачите. Миг по-късно въздухът е разкъсан от изстрели, лаенето на легионерските пушки, пращенето на бластера на Кат и съскането на моя пистолет — тристранна престрелка за бъдещето на галактиката в реакторното помещение на станция „Аврора“.
Мятам се зад набор компютърни терминали и рева с пълно гърло към охранителите:
— Тя се опитва да взриви ядрото! Трябва да я…
Чува се звънтене на метал в метал и очите ми се разширяват — две пулсови гранати се търкалят по пода към мен. Ахвам и се хвърлям трескаво назад, но зарядът избухва и ударната вълна ме запраща към стената. Сривам се на пода зад някакви метални тръби, в устата ми има кръв, а ушите ми звънтят.
— На ваша страна съм, ЗАДНИЦИ ТАКИВА!
Зървам някакво движение — тънък силует, който притичва през сумрака към друг терминал. Изскачам от прикритието си с надеждата да стрелям, но пушките пак се разлайват зад гърба ми и съм принуден да се хвърля назад сред припукващия въздух.
Притиснат съм.
Няма начин да стигна до нея.
— Кат! — крещя с всички сили. — Кат, моля те, не го прави!
Отговаря ми само тежкият тропот на легионерски ботуши по метал. Още охранители нахлуват в помещението и се разгъват във ветрило, за да ме обградят по фланговете. Не искам да стрелям по тях, те са от моите хора — ние сме Легионът, ние сме светлината и прочее — но ако ме хванат в крачка с всички тези трупове зад гърба ми и обвиненията в масово убийство и галактически тероризъм, увиснали над главата ми…
— Моля те, Кат! — крещя. — Знам, че ме чуваш!
— Свърши се, Джоунс! Хвърли оръжието!
Зървам я сред врящата пара и пулсиращата светлина. През завихрения пулсиращ въздух. Но не успявам да се прицеля. Дишането ми трещи като парен чук. Целият съм плувнал в пот. Онзи образ се повтаря през болката в главата ми — цепещ се кристал, експлодираща станция — а гласът, онзи глас, ме умолява и крещи в главата ми.
… Можеш да оправиш това, Тайлър…
ОПРАВИ ТОВА, ТАЙЛЪР.
Поемам си дълбоко дъх. Мисля си за сестра си. За Седи. За Ари и Кал, за Фин и Зила. Прошепвам молитва към Съзидателя, претъркулвам се по пода, надигам се на коляно, стиснал здраво пистолета, и го насочвам право в главата на Кат.
БАМ!
Изстрел попада в хълбока ми. По цялото ми тяло се разлива болка и прогаря плътта ми, а аз стена в агония, но въпреки това стрелям. Уцелвам Кат в лявата ръка и тя се завърта на място, съскайки от болка.
БАМ!
Вторият изстрел попада в слепоочието ми. Усещам как костта се пропуква, как плътта изгаря, как окото ми завира в кухината си, и политам напред. Изпускам пистолета и той се плъзга по пода.
БАМ!
Третият изстрел ме удря в кръста и разкъсва корема ми. Изгорена кръв пръсва по метала пред мен. Стена отново, бяла светлина изпълва главата ми, не усещам краката си и те се подгъват. Падам тежко на пода, удрям силно черепа си в метала и в устата ми има кръв. По лицето ми — също. Не виждам с дясното око, не…
Тропот на тичащи крака.
Пулсираща светлина.
Нечия сянка пада върху мен и аз се търкулвам със стон, за да видя легионерска униформа и пушка, насочена право в лицето ми.
— Край на играта, преда…
Нещо се удря странично във фигурата, нещо дълго, лъскаво и изящно като вода. Торсът на охранителя се отделя от краката му и той се срива на пода сред фонтани от кръв. Писват уплашени гласове и се чува остро плющене като от камшик, последвано от влажни, отвратителни звуци. Над мен полита сянка, тъмносива и бяла, с мъничко грейнало синьо — синьо с формата на цветче.
Кат.
Мигам с усилие и се опитвам да следя движенията ѝ през гъстата пара. Тя се движи сред охранителите като бръснач, като демон, като чудовище. Свалила е шлема си и сините ѝ очи светят, горят с призрачна светлина. Повръща ми се от ужас. Ръкавът на униформата ѝ е скъсан там, където я прострелях. От кървавия процеп се излива дълъг сноп трънливи пипала, дълги два — не, три метра, със същия синьо-зелен цвят като отвратителните растения, погълнали колонията на Октавия III, и тези пипала разсичат въздуха, остри като саби.