Коленичи до мен. Поглежда ме в очите.
— Ц-целуни ме — прошепвам умолително.
Кат въздъхва и от светещите ѝ очи се стичат сълзи. Плъзва нежно пръсти по бузата ми, навежда се и притиска устни в моите. За миг се пренасям в онзи хотел, когато и двамата бяхме в отпуск първата и единствена нощ, която прекарахме заедно. Спомням си любовта, която грееше в очите ѝ и която се пръсна като стъкло, когато ѝ казах, че не бива, че не можем да бъдем заедно.
Трябваше да я обичам по-добре. Трябваше да я обичам повече. Опитвам се да ѝ го кажа с малкото дъх, който ми е останал, с устни, притиснати в нейните. Отварям ума си и го отправям към нейния, казвам ѝ, че съжалявам.
Обичам те.
А после забивам ножа в шията ѝ.
Тя полита назад, цветята в очите ѝ пощуряват и от гърлото ѝ бликва кръв. Но ножът на Седи е по-остър и от най-острия бръснач и специалната силдратска сплав е срязала с лекота плът, артерия и кост.
Мушкам пак и пак, удавен в обидата, болката и гнева в очите ѝ. Тя се срива на пода и от раните ѝ бликва тъмна кръв. Тънки пипала, бледни и окървавени, се мятат по краищата на раните и се гърчат слепешката във въздуха.
Дългите пипала на ръката ѝ се увиват мълниеносно около врата ми, но Кат се отпуска, преди да е затегнала хватката си. Побеляващото ѝ лице е разкривено от шок, краката ѝ ритат безсилно, петите ѝ стържат, а дъхът ѝ свисти.
Опитва се да каже нещо. Дави се в собствената си кръв. Не откъсва поглед от мен.
— С-съжалявам — промълвявам. — Толкова с-съжалявам, Кат.
И пълзя.
По омазания с кръв под. Оставям широка кървава ивица след себе си. Придърпвам се с изпочупени нокти, като по чудо още не съм се разпаднал.
Пренебрегвам болката и страданието и пълзя.
Сякаш живота на всяко разумно същество в галактиката зависи от това.
ПЪЛЗЯ.
Стигам до терминала. Дращя с лепкави червени ръце. Пред здравото ми око се разтварят черни цветя и се давя с всеки поет дъх. Но накрая успявам да подам правилните команди и да отворя бронираната врата. Сривам се по гръб, боря се да си поема дъх, кашлям кръв, а през прага влитат технически екипи, компютърни спецове и охранители, които тичат през врящата пара и надигащото се червено.
Не е твърде късно.
Не е твърде късно.
… Можеш да оправиш това, Тайлър…
Лазерните мерници на дузина бластерни пушки огряват гръдта ми. Облягам безсилно гръб на терминала, а светлината в окото ми угасва.
— Шах и мат — прошепвам.
31
Арикал
Стоя в Ехото — мястото, където живях половин година, мястото, където се обучих да бъда Спусък.
Но то няма нищо общо със спомените ми.
Вдясно от мен преди се простираха заоблени хълмове, покрити с цветя, като пъстро море, чак до кристалния град на хоризонта. Вляво се снижаваше долина и водеше към горите. Пред мен се плискаше жива река и припяваше жизнерадостно под съвършено синьо небе.
Сега всичко това е напукано. Прорязано досущ като корпуса на „Нерида“. Процепи разсичат сивото небе точно като раните по кожата на Оръжието. Цветята са натрошени като стъкло, реката е начупена като лед, кристалните кули на хоризонта са сринати. Дори въздухът мирише… грешно. Докато местя сломен поглед по развалата, една позната фигура се носи към мен през поляните от строшени цветя.
Еш има хуманоидна форма, но с това приликите свършват — той е създание от светлина и кристал, в което се отразяват дъги, дясното му око е бяло и грее точно така, както би трябвало да грее и моето. Сега и той изглежда различно — тънки като косъм пукнатини покриват повърхността му и през тях се процежда светлина. Все пак ме залива облекчение при вида на стария ми учител и аз хуквам през натрошените цветя, за да го пресрещна.
— Еш! Торта му стара, толкова се радвам да те видя, ние…
П-поздрави, прекъсва ме Еш, а гласът му е все така мелодичен и крайно учтив.
— Добре дошла в Е-ехото. Аз съм Е-Ешварен.
— Да, знам — казвам му. — Еш, какво е станало тук, ка…
Не покривате параметрите за обучение. Защо сте тук?
— Знам, няма нужда да се обучавам, аз…
Не довършвам, осъзнала фактите със закъснение, и сърцето ми се свива. Спомням си, че Еш не е личност, а само проекция. Амалгама от спомените и мъдростта на цялата ешваренска раса. И точно както ме предупреди, след тръгването ми амалгамата се е рестартирала. Еш не ме помни, точно както не помнеше и Керсан, когато аз се появих тук за първи път.