Еклер смотан.
Защо сте тук? — повтаря Еш.
— Виж, аз съм Спусък, ясно? Ти ме обучи. Тук съм заедно с друг Спусък, който е пълен социопат, а въпросът защо си решил да дадеш такава богоподобна сила на тотален… — Клатя глава и минавам нататък: — Все едно, историята е дълга. Въпросът е, че Оръжието е повредено и трябва да го поправим, при това бързо.
Ние… — Еш потрепва като развален екран. — Ние го у-усещаме. Ние… — Поглежда нагоре към сивото пропукано небе и после свежда взор към ръцете си, и те насечени от тънки пукнатини. — Какво… с-сте направили?
Болка пробожда главата ми и с вътрешния си взор виждам фрагмент от битката, която се вихри навън. Времето се движи бавно извън Ехото, като сладолед, който се топи в горещ ден. Но все пак съзирам как още вражески кораби нахлуват в каверната, а малкото наши съдове горят на забавен каданс.
Усещам Тайлър на борда на „Нерида“ — слаб, но красив пламък с цвят на разтопено злато, който не съм забелязвала преди. До него усещам Ле, отражение на същите краски. А помежду им долавям Кал, златно и виолетово в задушаващия студ.
Усещам яростта му.
Усещам страха му.
Знам, че нямам много време.
— Изхвърлиха ни във времето — казвам на Еш. — Два Спусъка едновременно… не знам. Но Ра’хаам е тук! Целият Млечен път загива! Трябва веднага да поправим Оръжието. Можеш ли да помогнеш?
Еш дълго ме гледа.
Галактиката затаява дъх.
Н-не — казва накрая той.
Мечовете тежат като олово в ръцете ми, тялото ми е хлъзгаво от пот под бронята. Залитам в кръвта, гъста и лепкава по кристала.
… Калис…
Не слушам гласа му, пистолетът в ръката ми стреля.
… Знаем, че я обичаш, Калис. Ние също я обичаме…
Около мен екипажът на „Отмъстител“ се бори с яростта на онези, които нямат какво да губят. Усещам как врагът отвътре се пробужда. Онази част от мен, която е изваяна от мъжа в тронната зала, мъж, роден за война и кръвопролития. Боря се с тази своя част, откакто се помня, с това нещо, в което той се опита да ме превърне. Но колкото и да го мразя, сега се радвам, че още живее в мен.
… Има само един начин да я спасиш. Само един начин тя да живее вечно, любовта ви да е вечнозелена във всепоглъщащата топлина…
Не слушай този глас. Чуй другия.
Милосърдието е за слабите.
Мирът е за страхливците.
Сълзите са за победените.
Прииждат още. Десетки. Стотици. Поглеждам към Тайлър, чието лице е сурово. Ле среща погледа ми и аз виждам в очите ѝ дебнещата смърт.
Смърт, която ние трябва да спрем, преди да е стигнала до Аврора.
— Побързай, бе’шмай — прошепвам.
— Не? — повишавам глас. — Как така не? Вие сте построили това нещо! Със сигурност знаете как да го поправите!
Образът потрепва отново като предадено по ефира съобщение, което губи сигнала си. Земята се тресе под краката ми. Във външния свят Ра’хаам се стича все по-близо и капе като меласа, гъста и толкова сладка, че да ти се повдигне. Пълзи към Кал, Тайлър, другите…
— Еш! — крясвам насреща му.
Ехото. Самото Оръжие. Тази наша п-персонификация… всички те са свързани. Щом то е повредено, същото се отнася и за нас. Не можем да ти п-помогнем.
Още един трус разлюлява земята. Мълния разсича пропуканото небе. Усещам ги навън, знам, че кървят мъчително бавно и един по един падат, надвити от многочисления враг. Не съм сигурна какво има предвид Еш, но знам, че моите защитници плащат прескъпо за всеки миг, който ние губим в приказки.
Плъзвам поглед по Ехото и по самия Еш, а мислите ми препускат.
— Ако това място и Оръжието са свързани…
Посягам към най-близкия предмет, пръснат в тревата на десетки парченца с цвят на роза. Усещам останките от енергиите на това място. В ума си го виждам такова, каквото беше преди, виждам го съвсем ясно в целия му блясък от месеците, които прекарах тук с Кал. Окото ми започва да свети и аз събирам парченцата ведно, сглобявам ги в шепата си.
Съвършено цвете.
В отговор — оттатък Ехото — усещам как малка пукнатина в корпуса на Оръжието се затваря.
Да — кимва Еш. — Р-разбираш.
Затварям очи, забавям съзнателно дишането си и ума си, пресягам се към околността — реална и виртуална — и се настройвам в хармония с двете. Все още долавям бегло другите, онези, които са навън — повея от познатия ум на Кал, на Тайлър и дори на Ле. Усещам вкуса на страха и куража им, на скръбта им по падащите другари, яростта към врага, който им ги отнема. Но над всичко друго и през всичко останало усещам пълзящата противоестественост на Ра’хаам.