Той ме иска…
С години се обучавах за картограф, докато се готвех за мисията до Октавия. А докато с Кал бяхме тук, в Ехото, и всеки ден се разхождахме, по навик запомних релефа на това място. Сега извиквам онзи спомен, мисля за Ехото такова, каквото беше преди.
И каквото може да бъде отново.
Ала то е толкова голямо — как да го удържа цялото в главата си…?
Опитвам се с всички сили, но не успявам…
— Не мога — изсъсквам, трепереща и разтегната до скъсване.
Трябва.
Протягам ръце, за да обгърна всичко, а лицето ми се криви от усилието.
— Нямаме време, помогни ми!
Но Еш само клати глава.
— Не мога да го направя сама!
Губим.
Ра’хаам ни е изтласкал назад и хората на Тайлър падат един след друг при отстъплението. Кристалният под се къпе в кръв, воня на смърт пропива въздуха, а враговете нямат край.
— Ле, назад! — реве Тайлър и стреля с бластера си иззад едно прикритие.
Тя танцува сред обраслите фигури, а енергийните ѝ ножове съсичат поредното чудовище с очи от цветя, преди то да е поразило Дака в гръб.
— Къде назад? — вика тя.
Права е. Вече няма накъде да отстъпваме. Стигнали сме до входа на тронната зала. Ако врагът стигне до Аврора и баща ми, последната надежда ще бъде…
Нещо дебело и противно удря краката ми. Прилича на… лепило, което приковава стъпалата ми към пода. Друго ме блъсва в корема и аз падам, покрит с лепкавата мъзга. Не мога да помръдна, заклещен като насекомо в кехлибар. Залива ме ужас, защото разбирам, че Ра’хаам не иска да ни убие, а да ни подчини, да ни придърпа в отвратителния си гещалт.
— Кал — крещи Тайлър, — внимавай!
Сека отчаяно протягащите се към мен ръце, а умът ми крещи и се пресяга към Аврора — няма да свърша така, няма! Свивам се инстинктивно, щом пламтяща дъга от енергия, тъмночервена като засъхнала кръв, разсича прииждащия враг.
Поразява ги още един залп, сфера от сурова психична енергия, която ги размята по стените, размазва ги в тях и оставя прекършени трупове след себе си.
Тайлър мига на парцали. Ле ръмжи. Но аз знам кой ни е спасил.
— Татко…
Той стои над мен с протегнати напред ръце, облечен в черна стомана. Очите му са наранени, а устните и брадичката му са омазани с виолетово там, където е бърсал кръвта. Вижда се с просто око, че пукнатините по лицето му са станали по-дълбоки, а пръстите му треперят — едва доловим знак за усилията, които полага.
Ала очите му горят като звезди. И макар да го мразя с цялото си същество, усещам как врагът отвътре се надига, щом баща ми разкъсва оковите ми с едно махване на ръката.
— Никое дете на Керсан не умира на колене, Калис. Бий се.
Не мога да го направя сама.
Докато отвън вилнее битка, аз давам всичко от себе си — също като онези в кристалната каверна да поправя пробойните в тъканта на Ехото. Но то е толкова голямо. Твърде голямо.
Опитвам се да проясня спомените си за мястото, да ги фокусирам. Вървя бавно по заоблените, покрити с цветя хълмове, Кал върви до мен и се държим за ръце. При мисълта за него част от мен се пресяга да го намери, протяга се през океана, който ни дели… и тогава разбирам.
Не мога да го направя сама.
Но истината е, че не съм сама.
Той е с мен. Винаги. И не само Кал, а и Тайлър. Усещам го отвън, него, екипажа му и другите оцелелите, с които така и нямах възможност да се запозная, деца и воини, свирепи и изплашени, някои самички, други с останките от семействата си, последните от своя вид.
Всеки от тях се бори и умира, бъдещето на галактиката е заложено на карта, дават всичко от себе си за едно различно вчера.
— Не съм сама — прошепвам.
Аз съм с пилотка на име Симан, която отчаяно се опитва да разкара Плевелите от кърмата си. Знаела съм, че този момент ще дойде, и въпреки това страхът сковава вътрешностите ми като лед, но после посягам към холоснимката на съпруга си върху таблото и знам, че всичко ще се оправи, защото скоро ще го видя отново и:
Аз съм в Ехото и прозирната вода на реката се е превърнала в кръв, но аз отказвам да я видя такава, топвам пръст в нея и я рисувам по памет, помня я добре, защото съм тренирала безброй пъти край бреговете ѝ и:
Аз стоя с Дака, която се бие с връхлитащия рояк, и си мисля за братята и сестрите си — как седим заедно пред разпаленото огнище, татко ни разказва истории за старите герои, а аз се питам дали някога ще стана като тях, но после осъзнавам, че вече съм герой и: