Аз съм в Ехото, отварям се за потопа отвън, отмятам силно глава назад и милиони парченца счупено стъкло се вдигат от земята, сбират се в поляна от красиви цветя и:
Аз съм с Елин, навъсената бетрасканка от екипажа на Тайлър, бия се, опряла гръб в Тош, и си мисля колко глупава съм била да си мълча, вместо да ѝ кажа какво изпитвам, после раменете ни се удрят, тя обръща глава към мен, усмихва се и внезапно разбирам, че тя знае, че винаги е знаела, и:
Аз строя планини в ума си, горичката, в която спяхме с Кал, и всеки един от моите воини ми помага по някакъв начин, заема ми някаква част от себе си, някакъв последен щрих от мисъл или спомен, който ми напомня, че не съм сама, че всички сме заедно, присъствието им протича през мен като вода. Ешварен ме учеха, че трябва да изпепеля всичко, да скъсам всички връзки, но аз не мога да се бия без любов, но
посягам към тях, към онези, които познавам най-добре, от които най-много се нуждая и които обичам най-силно.
Усещам, че нещо не е наред, усещам.
Нещо никак не е наред…
— Назад! — реве Тайлър.
Един по един хората на Тайлър са погинали под потопа — хората на Семпитернити, онези на корабите, избухнали за сбогом, а сега и Тош, Елин, Дака и другите от екипажа на „Отмъстител“.
С всеки от тях е погинало и парченце от сърцето му. Но той още се бори. За онова, което е оцеляло.
Тайлър, Ле, баща ми и аз.
Аврора от другата страна на вратите към тронната зала.
И едничкият момент от миналото ни, който може да промени всичко това.
Враговете са безчет. Баща ми ги сече с вълни от сила, а аз стоя до него и онази моя част, отрасла в сянката му, пее във възторг.
Но всичко друго в мен е онемяло от бездънен ужас, защото тази орис ще застигне не само нас, а и цялата галактика. Идат още, нямат край, не само хуманоиди, а всякакви — многоръки бегемоти от Манария IV, гиганти с каменни юмруци от Процепа Тартал, до един обрасли с лишеи, проядени от развала и събрани в Едно.
В заобикалящия ни кристал пулсира топло и утешително сияние. Пукнатините сякаш се затварят и моето сърце се изпълва с надежда, защото Аврора явно се справя добре, макар че… нещо задържа напредъка ѝ, души го и аз…
Обръщам глава към тунела зад нас и пулсиращата светлина откъм тронната зала.
— Назад! — крещи отново Тайлър.
Баща ми изскърцва със зъби и ръмжи:
— Не смей да отстъпваш, теранецо!
— Тук ще ги хванем натясно! — вика Ле. — Ще спечелим още няколко минути!
Те прииждат през дима, носят се по коридорите на „Нерида“ на криле, полазени от синьо-зелен мъх. Почти измряха, когато баща ми унищожи Силдра. Въпреки това идват и три от тях кацат като гръмотевици сред прогнилия легион на Ра’хаам. Сблъсъкът събаря Ле на колене, двамата с Тайлър залитаме, а каверната ехти от ревовете им.
— Съзидателю, пак ли? — ръмжи Тайлър.
— Дракани — ахва Ле.
Могъщите създания са големи като къщи, но се движат бързо като живак. Ала първият все пак пада, разполовен с жест от баща ми. Вторият залита, щом мятам последната си пулсова бомба в зейналата му паст, а баща ми вдига ръка и чупи врата му. Третият, уви, се стрелва мълниеносно към нас и поразява коленичилата Ле.
Ноктите му са достатъчно здрави, за да разсекат стомана, зъбите му са по-остри от мечове и макар Ле да скача на крака, не е достатъчно бърза. Ноктите се спускат, очите греят като цветя.
Ала една фигура скача с нечовешки рев между дракана и плячката му и енергийната буря надава тих вой, щом страховитите нокти намират целта си и запращат двамата по хлъзгавия от кръв под.
— ТАЙЛЪР!
… в небето отново се отваря пукнатина, усещам как се променя песента на вятъра в дърветата, които растат около мен
… едно силдратско момче е коленичило на земята, едно момиче гледа как баща им го рита в ребрата, ала момчето мълчаливо и упорито отказва да отвърне на удара и аз хуквам напред с името му на устните си.
— Кал!
… кристалният град на хоризонта бавно се разпада, аз трескаво и упорито го връщам на картата в ума си в целия му предишен блясък, ала усещам онази сянка между тях и: силдратско момче и силдратско момиче стоят едно до друго, докато родителите им си крещят. И двамата не разбират, но всеки от тях гледа и се учи, а моето сърце се свива при вида на сянката, която пуска корени в душите им, ясно усещам плетеницата от болка и обич, оплела и четиримата.