Голяма работа беше сестра ти.
— Винаги съм си мислел, че Седи мрази майка ни — промълвявам, като местя очи между двамата. Но нейното име…
— … е било Лелет — довършва шепнешком Тайлър и се усмихва тъжно.
— Братко? — шепна.
Той изтлява. Светлинката му е угаснала. Ле обронва глава, сребристо-златистите ѝ плитки са напоени с червена кръв и висят пред лицето ѝ. Тя отваря уста, викът ѝ отеква в стените, повторен от Аврора и от самата „Нерида“, и силата се плиска в растящите пукнатини като вълни по скалист бряг. Посягам към моя приятел, а от очите ми капят сълзи.
— Братко…
— Стани — изсъсква ми някой.
Обръщам се към него — надвиснал е над мен като сянка, както винаги.
— Ставайте! — реве баща ми и мести яростен поглед между двама ни. — Ние сме силдрати! Предците ни са бродили сред звездите, когато неговите са били тиня в океана! Вилнее война, а вие губите време да оплаквате това теранско псе?
Ле се обръща към него, оголила зъби.
— Не смей — изплюва тя. — Не смей да наричаш баща ми псе.
Стените отново потрепват, създанията в съборения тунел копаят неумолимо, таванът се люлее и отчупени парчета кристал валят като дъжд.
— Баща? — Очите на Звездния палач мятат мълнии и той изплюва кървава храчка на люлеещия се под. — Теранец? Отвратително. Що за безчестна уличница би легнала с такъв като него? Не заслужава да се нарича силдратка!
Клатя глава и ме напушва смях.
— Толкова си глупав.
— А ти си дете — озъбва се той. — Син на майка си до края.
— И се гордея с това! — скачам с крясък. — Ако ти ми беше дал дори и капка от океана от обич, който ми даде тя, може би щях да кажа същото и за теб! Но ти си изтъкан от омраза! — Разпервам ръце, за да обхвана тресящия се кораб и пречупената светлина във всички цветове на дъгата. — И ето какво постигна! Краят на галактиката! И за какво?!
— За честта на нашия народ, момченце!
— Ти погуби нашия свят! Погуби народа ни! Каква чест има в това?
— Те бяха предатели! — реве той. — Искаха да сключат мир с тераните! Никоя истинска дъщеря на Силдра не би се унизила дотам, че да легне с врага ни!
— Кажи го на дъщеря си!
Той замлъква и горящите му очи се разширяват.
— Какво…?
— Погледни я! — крещя и соча към Ле.
Заобикалящите ни стени треперят. Разноцветната светлина вехне. Аврора отваря и затваря уста, сякаш се опитва да каже нещо.
Баща ми диша тихо и гледа объркано Ле.
— Моята…
— Ти ни учеше на война — казвам му. — Учеше ни на страх. Учеше ни на кръв, ярост и омраза към врага. И въпреки това дори Седи е открила в себе си любов към един теранец. Достатъчно любов, за да роди детето му. Достатъчно, за да умре в защита на онова, което ти съсипа.
Сълзи прогарят бузите ми и аз впивам поглед в моята племенница.
— Децата ти — заявявам на Звездния палач, — прекараха живота си в сянката на твоята омраза. Но Седи все пак е създала нещо толкова красиво. Обръщам се към него и клатя глава. — Представи си какво можехме да постигнем, ако само ни беше обичал.
— Оправи това…
Обръщам се и виждам Аврора да се носи безтегловна в центъра на залата. Силата се натрупва в нея, обгръща и мен, всички нас, и се отразява в пропукания кристал наоколо. Тя обръща насълзени очи към баща ми.
— Не е счупено! — ръмжи отново той.
— Не мога да се справя сама, Керсан.
Посяга към него, а цялата галактика виси на косъм.
— Оправи това.
32
Три едно две
Зила е в обятията ми, цялата изтъкана от остри ъгли, ръчкащи моите меки форми, и ми се иска това да не беше първата ни и последна прегръдка. Цялата съм в сълзи и сополи и макар в ума си да знам, че е права, нямам представа дали ще понеса още една загуба. Да, мога да направя нужното, но какво ще остане от мен след това?
Ала тя ми подарява този миг, не се дърпа, просто ме прегръща, истинска, цяла и част от живота ми за още няколко секунди. А после… после нещо се отприщва в нея, тя се отпуска в ръцете ми и обляга глава на рамото ми.
И аз знам, че вече е готова. Променила се е, за да стори нужното. Голямата част от тази трансформация е нейно дело, но останалото е дар от нас.
Вдигам глава и не виждам почти нищо от сълзите — различавам само погледа на Нари.
Обещавам да я пазя — това ми казват сериозните ѝ очи.