Керсан напада с рев гмежта, която поваля сина му, но с всяка лиана, която разсича, се появява нова. Знае, че не може да победи. Усещам го.
— Бий се! — крещи той и вече нямам представа на кого говори. Замахва отново, неспособен да се предаде, да се откаже.
— Керсан! — викам го аз. — Битката е другаде! Помогни ми да изцелим „Нерида“!
Той вдига глава към мен, цялото му лице е напукано, а светлината е почти ослепителна… и той застава до мен в Ехото сред поле от кристални цветя и аз отново се озовавам в два свята, в три свята, в четири, на толкова много места и в толкова много времена… едно момче се опитва да разбере защо се гневи баща му синът на момчето се опитва да разбере защо неговият баща е толкова гневен.
Представи си какво бихме постигнали, ако само ни беше обичал.
— Сине, аз…
цветята се пръсват едно по едно… после застиват…
… всичко застива…
И в двата свята — до мен в Ехото и до Кал на пода — той надига глас и предизвиква с рев Ра’хаам:
— НИКОГА НЯМА ДА ПОБЕДИШ!
и Звездния палач се пръска на милион парченца, отдава се докрай на предизвикателството, в категоричния си отказ да се предаде и навсякъде около него Ра’хаам пламва в черно и червено, спаружва се, смалява се и той е навсякъде в Ехото, влива енергията си в мястото, а то се събира отново и става красиво и влива енергията си в мен и аз ставам могъща, ставам безкрайна и в миг го опознавам напълно, а после той изчезва, ала в ревящата тишина на тази дълга секунда аз знам, че е убил милиарди и знам, че не може да му бъде простено.
И знам, че е вложил последните остатъци от жизнената си сила в един объркан, свиреп замах, изтъкан от предизвикателство, от отказ да признае поражението, в един акт на гняв, на желязна решимост…
… и, да, на любов.
Кал лежи на пода и едва си поема дъх сред изгорелите и почернели останки от Ра’хаам, аз политам към него, падам на колене, той затваря очи, защото лицето ми го заслепява, но вдига ръце, за да ме прегърне силно, а аз преплитам ум с неговия, за да го подкрепя и казвам:
Обичам те
Обичам те
Обичам те
и не съм докрай сигурна кой говори в момента, и впрягам силата на Керсан, която още протича през мен, и усещам топлината на Кал в себе си и от мен бликва светлина.
34
Тайлър
— Определено имаш уклон към драматичното, легионер.
Отварям око. Заобиколен съм от сиви стени. Над мен грее слаба светлина. И силуетът на човек широки плещи и дебел врат. Металът на гърдите и на кибернетичните му ръце лъщи матово, гласът му е нисък и басов.
— Адмирал Адамс… — прошепвам.
Знам къде съм — в лазарета на Академията. Точно тук бях и в онзи ден, когато се запознах с Аврора О’Мали. За миг дори обръщам глава, за да видя дали и тя не се буди като мен от другата страна на стената.
Монитори и машини жужат и съскат тихичко около мен, пулсирайки ритмично с топли светлинки. Не усещам почти нищо от врата надолу и се чудя защо светът ми изглежда толкова странно. Посягам с трепереща ръка към лицето си и напипвам дермална превръзка отдясно, от бузата чак до веждата.
— Изгубил си го — казва Адамс. — Окото. Както и далака. Изстрелът е минал на два сантиметра от гръбнака ти. Имаш късмет, че изобщо дишаш.
— Когато се случва много пъти — прошепвам, — значи не е просто късмет.
Адмиралът сумти.
— Така и не успях да ти избия докрай егото, Джоунс. Същият си като баща си. — Посяга и слага тежка метална ръка на рамото ми. — Той би се гордял с теб, синко. Точно както аз се гордея с теб.
— Страшна гордост, няма що. Галактически терорист. Предател. Космически пират. — Плъзвам пръсти по мястото, където някога се намираше окото ми и където сега има кухина, изпълнена с болка. — Поне ще изглеждам подобаващо, когато ме изправят за разстрел.
— Няма да е разстрел. Подвизите ти са по всички медии. Приятелчето ти Лиран Балкари вече от три дни тръби по ГНН–7 как собственоръчно си спасил срещата на високо равнище. И обещава на зрителите си ексклузивно интервю. — Изпръхтява и клати глава с възхищение. — Скрил си камера в ревера на куртката си. Умно.
— Просто исках да има з-запис. — Примижвам и през омаята на медикаментите се промъква болка. — Нещо, което да говори вместо мен, ако стане б-беля. Да изчисти името ми. — Вдигам поглед към Адамс и свивам рамене. — Името на татко. Сещате се.