Отново вдига глава. Поглежда ме през столетията.
— Моля те за прошка. Дано разбираш, че го направих за добро и че чрез тази жертва спасихме бъдещето на галактиката. Пътят пред теб е несигурен. Не знам какво предстои. Но със сигурност съм благодарна, че те познавах, Тайлър. За мен е чест, че служих под твое командване. И се чувствам безкрайно благословена, задето те наричах мой приятел.
Посягам към образа, пръстите ми минават през него и по лицето ми се стичат сълзи. Мисля си какво ли е било да живееш с такъв товар. С мисълта, че бъдещето на цялата галактика лежи на плещите ти.
— Зил — прошепвам. — Естествено, че ти прощавам.
— Командире — казва Нари, като явно не се обръща нито към мен, нито към Зила. — Предполагам, че и вие слушате. Вече може да задействате Протокол Омега, части от 6 до 15. Част 10 трябва да бъде доставена лично на Аврора О’Мали. Вече имате достъп и до комплекса на палуба Епсилон, секция Нула. След малко ще ви дам паролите. Моля ви да следвате точно инструкциите. Животите на двама много храбри войници зависят от това.
— Вярвам, че изчисленията ни са правилни — добавя Зила. — А от изчезването ни е минало достатъчно време и не би трябвало да възникне парадокс. — Кимва сякаш на себе си и дъвче кичур коса, точно както правеше преди, щом потънеше в мисли. — Да. Да, ще се получи. Трябва да се получи.
Нари Ким поглежда отново към мен и се усмихва, а около очите ѝ се врязват бръчки.
— Фрасни по рамото онзи белчо от мен, Джоунс. И благодари на сестра си от мое име. Наслука, легионер. Бъди ярък пламък срещу тъмнината.
Зила поглежда към камерата и посяга към мен.
Пръстите ми докосват нейните през океан от време и сълзи.
— Сбогом, приятелю — усмихва се тя.
С това записът свършва.
— По дяволите… — ръмжи Адамс.
Вдигам глава — не виждам почти нищо от сълзите и ми се вие от всичко научено. Толкова е невъобразимо и така огромно, че… ми е трудно да го осмисля. Но нещо в погледа на Адамс ме връща набързо в реалността, далече от вековните конспирации, понесената болка и трудно извоюваната радост. Подсмърквам шумно и бърша с ръка бузите си.
— Какво?
Адамс гледа с мрачна физиономия холоплейъра. Образите на Зила и Нари Ким са изчезнали, заменени от поредица от пароли.
— Ще трябва да прегледам новите данни, които току-що отключихме. Но предвид факта как говореха двете… май най-лошите ни страхове ще се оправдаят.
— Вижте, не знам какво, по дяволите, става тук, но…
— Основателка Мадран се изрази съвсем ясно, Тайлър. — Адамс изрича името на Зила с нещо близко до страхопочитание. Така, както свещеник говори за Съзидателя.
Възприемат я като третата Основателка — осъзнавам аз.
— Знаела е със сигурност какво ще се случи само до битката за Тера — продължава Адамс. — До момента, в който е напуснала тази времева линия. Колкото и да е била гениална, Зила Мадран не е могла да види бъдещето. Помнела е само онова, което е видяла с очите си. Затова е нямало как да знае.
— За заговора на станция „Аврора“?
Той кимва.
— И не само това. Всичките ни планове — и основните, и резервните, които касаят борбата ни с Ра’хаам оттук нататък — са пряко свързани със Спусъка и Оръжието.
Прокарва метална ръка по обръснатия си череп.
— А тях ги няма — прошепвам със свито сърце. — Изчезнали са в битката за Тера.
— Оръжието, Спусъкът, Аврора О’Мали. — Адамс се обръща към люка на стената и звездите в мрака навън. — Всичките ни усилия бяха насочени към една-едничка цел — те да са тук сега и да нанесат съкрушителния удар, преди врагът да е разцъфнал. И след всичко това, след стотици години, след посланията и протоколите, предавани тайно от Основателките към следващите поколения командири… — Свежда поглед към празните си ръце. — Нямаме нищо.
Поглеждам към малкия проектор в скута си, а мислите ми препускат.
— Основателка Ким спомена за някакъв комплекс на палуба Епсилон, секция Нула. — Преглъщам шумно, не смея да се надявам. — Спомена и за сестра ми. Може би…
Адамс мигновено вдига ръка към комуникационната значка на ревера си и казва:
— Адамс до Де Стой.
— Чувам те, Сеф — долита отговорът.
— Имам нова информация. Чакай ме на Епсилон. Ще доведа Джоунс.
Отсреща следва кратка пауза и остро вдишване. Познавам боен лидер Де Стой от шест години и нито веднъж не съм я виждал да губи самообладание, винаги е хладнокръвна и сериозна. Сега обаче, когато най-после отговаря, определено звучи развълнувано, дори радостно.