Създадено е много, много отдавна от расата, която се е сражавала с Ра’хаам последния път, когато се е опитал да погълне галактиката. Древните, наречени Ешварен, които незнайно как се оказват замесени във всичко случващо се, откакто измъкнах Ари от онази криокапсула. Имам чувството, че е било в друг живот.
Сърцето ми се свива при мисълта за Ари. Чудя се къде ли е Скарлет, къде са и другите от Отряд 312. Моля се на Съзидателя да са добре, да не са попаднали в капана на тази лудост. Но колкото и да е невероятно, в момента си имаме по-големи проблеми. Защото репортажите го показват отново и отново — Оръжието, или „Нерида“, единствената надежда, оставена ни от Ешварен срещу Ра’хаам, избухва като свръхнова в центъра на битката, светлинната вълна умъртвява половината кораби наоколо, а после…
После кристалният кораб изчезва безследно.
Никой не знае какво е станало. Защо е изчезнал и къде е отишъл. Така или иначе, изчезването на Звездния палач и взривът от сила при оттеглянето на неговото оръжие временно са сложили край на битката.
Непрекършените са прекратили атаката си. Тежко пострадали, теранската и бетрасканската флотилии се изтеглили в отбранителна позиция. А след още няколко часа напрегнато изчакване Непрекършените прескочили през гънковия портал и изчезнали от системата.
— Отстъпление — казва грациозна жена в черна броня на паладин.
— Де’сай — изръмжава друг от присъстващите.
Това е силдратската дума за срам. Гледам как отеква в стаята — половината присъстващи мърморят в знак на съгласие, но останалите май не са толкова сигурни.
Щом воини от техния калибър са склонни дори да обмислят отстъплението като възможност… Започвам да разбирам какво означава Керсан за тях. Той не е просто водач. Той е баща. Мъжът, спасил ги от срамния мир със Земята и от „слабаците“ в Силдратския съвет. И изчезването му ги е ранило като нож в сърцето.
Оголени, изпилени зъби. Тежки слова. Чувам да говорят за „бунт“, „темплари“ и „преврат“. Един от по-младите паладини удря с юмрук по масата, а за силдратите такова избухване е немислимо.
Тогава думата взема Седи.
Гласът ѝ е спокоен. Твърд. Студен. Чувам думи като „чест“ и „мъст“, „баща“ и „истина“. Разбирам какво им казва. Седи планира да събере армадата на Непрекършените, да поеме управлението, а после да се върне на Земята и да разбере какво е станало със Звездния палач.
Гласът ѝ е като балсам за изопнатите им нерви.
Непрекършената принцеса, която сяда на овакантения трон. Но…
— Това е грешка, Седи — обаждам се накрая с въздишка.
Всички поглеждат към мен. Един паладин със сива като стомана коса се блещи насреща ми, а ръцете му плъзват към красивите посребрени мечове каат, кръстосани на гърба му. Теранският му е отличен, макар и със силен силдратски акцент.
— Смееш да говориш така на темплар от Непрекършените, со’ваоти?
— Да — добавя жена с остри очи и поглежда към Седи. — Кой е този отпадък, който прибрахме от търбуха на бездната, темплар?
Отговарям преди Седи:
— Казвам се Тайлър Джоунс. Син съм на Джерико Джоунс.
Името ми предизвиква очакваната реакция.
Преди да стане сенатор и да се бори за мир, баща ми се е сражавал със силдратите и здраво им е разкървавил носа. От него са понесли най-голямото си поражение в цялата терано-силдратска война.
— И понеже виждам, че си правите сметки наум продължавам, — нека изтъкна, че именно аз спасих живота на темпларката ви, когато „Кусанаги“ удари „Андарел“. А после я измъкнах от арестантската килия, преди да са я изтезавали до смърт. Не видях много от вас там да ѝ помагат.
Ериен оголва зъби — кучешките са изпилени и заострени.
— Редно е да ти отрежа езика, теранско псе.
— Дали пък да не ми оставиш половината? — соча устата си. — Освен ако не искаш да отрежеш и силдратската част.
Той присвива очи. Поглежда към Седи, която накланя глава. Информацията за силдратското ми наследство се сляга в стаята като дим.
— И то ако предположим, че изобщо успееш да ме пипнеш, здравеняко. — Навеждам се леко напред, колкото да привлека вниманието на Ериен. — Или си забравил, че убих собственоръчно дракан?
Добре де, обикновено не съм от тези, дето си го размахват и си го мерят. През повечето време предпочитам действията ми да говорят сами за себе си. Обаче със сигурност знам, че Непрекършените уважават силата. Решимостта. И най-вече куража. Ето защо гледам неотклонно Ериен в очите, въздухът помежду ни ври и кипи, докато един по-млад темплар до него не докосва ръката му. Допирът трае има-няма секунда. Двамата се споглеждат и нещо преминава помежду им.