Стомахът ми се свива на топка, дишането ми се ускорява.
— Вече трийсет години се опитвам да усъвършенствам тези алгоритми — продължава Зила. — Като кадет си мечтаех да работя с ресурси от такъв мащаб. Съжалявам, че не съм там, за да видя резултата.
За миг се сещам за момичето, което толкова обичаше да стреля с бластера си.
— Убедена съм в успеха, доколкото това е възможно — продължава тя. — Но не съм съвършена. Не съм и религиозна. — Обхожда с поглед помещението. — Надявам се, че си там, Тайлър. И ако си там, не е лошо да отправиш молитва към Съзидателя. Ти винаги си бил вярващият сред нас.
Адамс повтаря нарежданията в комуникационната си значка, както към персонала на скенерите, така и към медицинските екипи. Холограмата на Зила виси над компютрите и мълчи. А после задъвква кичур от косата си.
След още една-две минути светлината около нас набира сила и започва да пулсира по-бързо. Лампите в коридора отвън примигват и угасват.
Без друго предупреждение мрежата на станцията се изключва, изкуствената гравитация — също, ешваренската сонда грейва ослепително, а Адамс ругае под нос. Всички косъмчета по тялото ми настръхват. В главата ми тупти звук извън обхвата на слуховия регистър.
— Сондата изсмуква енергия от станцията — изсъсква Де Стой.
Холографските устни на Зила се извиват в закачлива усмивка и аз посягам към проекцията ѝ. Ужасено си давам сметка, че плача, но същевременно се усмихвам заедно с нея.
А после изпълнявам молбата ѝ — затварям очи, представям си Финиан и Скар, моя приятел и моята близначка, и влагам цялото си същество в молитва към Съзидателя.
Върни ги.
Моля те, върни ги при мен.
Тихият звук в главата ми прераства в бавен писък. Ешваренската сонда свети толкова ярко, че виждам светлината ѝ през клепача на здравото си око и обръщам несъзнателно глава, за да се защитя от пронизителния звук. Станцията потрепва и цялото ѝ захранване, до последната капка, се пренасочва от ядрото към горящото сърце на сондата.
Пищящият звук става непоносимо болезнен и чувам през него как Адамс крещи, но не обръщам внимание, съсредоточен изцяло в молитвата. Държа се крепко за мисълта, която Адамс ми внуши, когато потеглихме към станция „Сейгън“, още преди да открием Аврора на борда, преди да попаднем в лабиринта на тази загадка, на тази война, на това семейство, подготвяно от стотици… не, от милиони години.
Трябва да вярваш, Тайлър.
Трябва да вярваш.
Писъкът минава още октава нагоре и вече не мога да го чуя, но зная, че е там.
Светлината преминава към друга дължина на вълната и вече не мога да видя, но зная, че е там.
И с един последен нестроен писък… всичко приключва.
Светлината в ешваренската сонда рязко намалява и угасва. Осветлението в коридора се включва, гравитацията се възстановява и аз се стоварвам обратно в стола си, което не се отразява никак добре на помляното ми тяло.
Комуникационните значки на Адамс и Де Стой оживяват, бълват предупреждения, аларми и тревоги, които командирите на бърза ръка прекъсват — Де Стой с отривисти команди, а Адамс с басов рев.
— Незабавно освободете канала! Екипът при скенерите да докладва!
Гледам го в очите, сърцето ми галопира и не смея да се надявам.
— … Нищо, сър — долита отговорът. — Нямаме контакт.
— Стеснете обхвата, лейтенант — нарежда Де Стой. — Възможно е совалката да няма тяга. Търсете термални и кинетични сигнатури в целия спектър на излъчване.
— Слушам, мадам, веднага — отговарят по връзката.
Минутите се влачат като епохи. Гледам втренчено към мястото, където допреди малко висеше холограмата на Зила, но нея вече я няма останал е само негативният образ, отпечатан от вътрешната страна на клепача ми.
— Нещо? — пита Адамс.
— Не, сър — долита отговорът. — Чисто поле.
— Тук „Хищна птица“ на външна позиция. Потвърждавам, „Аврора“, нулев контакт.
Седя и гледам пространството над компютрите, там, където преди грееше холограмата, и знам, че никога повече няма да видя Зила.
Може би това няма да ми тежи чак толкова, защото тя каза, че е щастлива, но мисълта за Зила се смесва с тази за другите. Ари и Кал са изчезнали незнайно къде. Зила е мъртва от сто години. Кат я няма. А сега Фин и Скарлет…