Слушам прииждащите доклади, екипът при скенерите и пилотите на файтъри потвърждават казаното. Онова, което аз вече знам.
— Чисто поле.
— Нулев контакт.
Няма ги. Всичките ми приятели. Цялото ми семейство.
След всичко преживяно и всичко изгубено…
— Останах само аз — прошепвам.
Отряд 312 завинаги.
Четвърта част
Ще ви видя сред звездите
35
Тайлър
Не вярвах, че ще свърши така.
Седя в гравстола си и гледам през големия илюминатор към звездата на Аврора. Натъпкали са ме със силни лекарства и не усещам болката от раните си. Това обаче само влошава нещата. Защото без болката ми остава единствено отсъствието. Празнотата на мястото на окото ми. Празнотата край мен, където би трябвало да стои семейството ми.
Не вярвах, че ще свърши така.
Гледам флотилията, която се строява край станцията, и на някакво ниво гледката ме вълнува силно, изпълва ме със страхопочитание. Събира се най-голямата армада в историята на галактиката. Коалиция от раси, десет хиляди кораба, стекли се от всички кътчета на Млечния път в отговор на заплахата, която представлява Ра’хаам.
Челериански и бетраскански. Иштарийски и ригелийски. Гремпи, тол’мари, рикерити и свободни силдрати. Никога не съм си представял нещо толкова мащабно.
Адамс и Де Стой не са си губили времето през годините на своето командване и освен че са направили необходимото, за да павират пътя за Отряд 312, който да открие Оръжието и да положи основите на Легиона в миналото, са ръководили и мрежа от други агенти — събирали са информация за двайсет и двете планети люпилни на Ра’хаам. Легионерски отряди, изпратени тайно в райони под възбрана и през изгубени гънкови портали, са събирали доказателства, снимков материал и записи на завладените светове, инкубаторите, където врагът спи и постепенно се пробужда, чакайки да разцъфне и да разпрати спорите си през Гънката.
Тази информация, заедно със записа, който бях направил на Кат в реакторното, и разкритите агенти на ГРА, се бяха оказали достатъчни, за да формират този крехък галактически съюз.
Нямаме Спусъка.
Нямаме Оръжието.
Но имаме ядрени бомби. Разривни торпеда. Гравитационни ракети. Биооръжия. Атмосферни жетвари. Импулсни топове, които взривяват ядра. Комбинираната военна сила на стотици светове, решена да опожари врага в люлката му. Маршрутите са готови и първата мишена е заложена — мястото, където започна всичко това.
Планета, която е щяла да спи още дълго, ако група терански колонисти не бяха нарушили съня ѝ. Мястото, където Ра’хаам е погълнал първите си нови членове от милиони години и е задвижил всичко това. Мястото, където загубихме Кат.
Планетата Октавия.
А аз седя тук ранен и гледам.
Безсилен.
Сам.
Гледам как корабите се разминават и заемат местата си във формациите, красиви и изящни, нетърпеливи и смъртоносни — сто хиляди бойци, строени пред гънковия портал на Аврора. Преди да се качи на борда на легионерски боен крайцер „Безстрашни“, адмирал Адамс ми каза, че съм направил предостатъчно. Че вече мога да дишам спокойно. Че съм заслужил почивка.
Не знам дали да му вярвам.
Не знам дали всичко преживяно си е струвало.
Сигналът е даден. Хиляди светлинки примигват в поздрав към станцията. Флотата се насочва към портала, корабите изчезват един по един, а аз опирам длан в прозрачната пластомана с натежало сърце.
Армадата е многобройна, огневата ѝ мощ невиждана, но както предупредих Адамс и Де Стой, задачата може да се окаже неочаквано трудна. Дори да разполагахме с Оръжието — а ние не разполагаме с него — планираме тази битка от има-няма два века.
Ра’хаам подготвя завръщането си от милион години.
Ари, къде си?
Наблюдавам как корабите пропадат един след друг през портала — цялата ни надежда, животът на всички ни е увиснал на тънката им нишка.
Точно тогава го виждам в мрака навън.
Мъничък енергиен импулс съвсем близо до корпуса на станцията.
Пеперуди се разлитат в стомаха ми, когато скачам от стола и залепвам цялото си тяло за илюминатора.
А после хуквам — добре де, влача се с препъване, проклети да са раните — разбутвам група млади кадети, които ме зяпат с ококорени очи, и влитам в турбоасансьора.