Звъня на Адамс, но пак попадам на тъпата му гласова поща. Обхваща ме такова чувство на яд и безсилие, че запращам унито си в стената на асансьорната кабина.
Асансьорът спира на нивото на доковете, аз изхвърчам, преди вратите да са се отворили докрай, и крещя на групичката парамедици, които явно са в почивка и си приказват до една медицинска совалка. Гледат ме така, сякаш съм луд, сякаш тотално съм откачил. Единият ми казва да съм се върнел в болницата. Няма да повтарям онова, което им изкрещях с пълно гърло — достатъчно е да кажа, че то най-после ги пришпори. Качваме се на бегом в совалката и стартираме процедурата по излитане.
Сърцето ми трещи в главата, докато чакам. Гравитацията най-после изчезва и моите надежди надигат глава. Ускорението ме притиска към медицинската кушетка, на която съм се вързал, и аз соча трескаво — Там, ТАМ! — към мъничкото сиво петънце в средата на нищото.
За разлика от сестра ми, аз съм голям фен на корабите и знам всичко за тях. Мога да ви кажа името на всеки съд, който Теранският отбранителен флот е използвал още от създаването си през 2118. Различавам моделите. Знам през коя година влизат и през коя са изтеглени от употреба.
Добре де, обичам кораби, ясно?
— Серия „Рибар“ — шептя аз. — Модел 71-В. 2168 до 2179.
Въпреки многословните възражения на парамедиците, обличам скафандъра преди тях. Трудно се оправям с едно око — още не са имали време да ми сложат кибернетичното — и възприятието ми за дълбочина е силно нарушено.
Учтив млад бетраскан ми казва да съм седнел.
Аз любезно му заявявам да си затваря устата.
Медицинската совалка се връзва към „Рибаря“ с гравкабел и скъсява максимално разстоянието, а секундите се влачат като години.
Гледам втренчено стария „Рибар“, докато се приближаваме за влизане, и стискам зъби толкова силно, че сигурно съм си напукал емайла. На места корпусът му е обгорял до черно и металът се гъне странно, на вълнички, сякаш се е втечнил при екстремни температури, а после е бил замразен, преди да се разпадне. Илюминаторите са покрити с тъмен, непрогледен налеп от изгорял въглерод. Не мога да ги видя.
Не я виждам.
Шлюзът изсъсква и се отваря широко. Изстрелвам се навън заедно с парамедиците и всички сме вързани с обезопасителни кабели. Запазвам достатъчно самообладание, за да не се пречкам на евакуационния екип, чакам техникът да хакне електрониката, което не се случва, и накрая прибягват до мощна горелка, с която да срежат метала.
Отварят вратата на товарното с хидравлична ножица, въглеродни частици се откъсват от стопения метал, а в моя стомах се плискат ледени парчета. Влизам след парамедиците и фенерите на шлемовете ни разсичат мрака по пътя към вътрешния шлюз. Притискам длани към малкото прозорче във вратата на шлюза и чакам да разпоят печатите. Напразно се опитвам да различа нещо в търбуха на совалката.
А после ги виждам в мрака, виждам ги и крещя, удряйки с юмрук по илюминатора.
— Финиан! — рева с цяло гърло. — Скарлет!!!
Носят се в безтегловност — яркочервената коса на Скар и млечнобялата кожа на Фин отразяват оскъдната светлина в тъмната кабина.
Фин е увит в термално одеяло, под което се очертава силуетът на скафандър, чието място е в музея, а от вътрешната страна на визьора му са полепнали пръски бледорозова кръв. Обзема ме ужас.
Скар се носи до него в подобен древен скафандър и не помръдва. Зървам на врата ѝ медальона, онзи, който я чакаше в Доминионския депозитар в Изумрудения град. Кристалът свети като свещица и сиянието му бавно угасва.
— ПО-БЪРЗО! — изревавам. — ОТВОРЕТЕ!
Шлюзът се тресе и парамедиците отново вадят хидравличната ножица. Чакам, легнал по корем, да повдигнат вратата, промушвам се отдолу в първия възможен момент, пренебрегвам пробуждащите се болки в тялото ми и кръвта, която се събира под дермалните превръзки.
Влитам в кабината, плъзвам ръка по тавана, за да убия скоростта си, хващам се с една ръка за облегалката на пилотското кресло, а с другата придърпвам сестра си. Очите ѝ са затворени и косата ѝ се разстила като ореол около лицето. Тук няма кислород, няма атмосфера, която да пренесе звука, затова крещя в главата ѝ, посредством споделената кръв, кръвта, която ни свързва неразривно, и се моля отчаяно. Моля те, Съзидателю, моля те!
Скар, чуваш ли ме?
Парамедиците нахлуват след мен, заемат се с Фин и проверяват жизнените му показатели.
— Трябва веднага да ги закараме на станцията.
Скар! Аз съм, Тайлър!
Избутват ме настрани, увиват сестра ми в електротермално одеяло и я връзват към гравносилка. Държа я за ръката, докато се прехвърляме на нашата совалка — няма да я пусна, няма да се откажа. Не и сега, не и след всичко.