Няма да изгубя и нея.
СКАРЛЕТ, СЪБУДИ СЕ!
Тя не помръдва в носилката, не реагира. Вече сме в медицинската совалка, на топло, далече от мъртвешкия студ на открития космос.
Но тя все така не помръдва, диша едва доловимо и аз не я усещам в ума си, не долавям онази особена връзка, която винаги сме споделяли, връзка, която надхвърляше факта, че сме близнаци, дар от майката, която не познавахме, от бащата, когото загубихме, специалната връзка на нашето мъничко семейство, която сега е по-важна от всякога. Моля те, Скар, моля те, не мога да загубя и теб, НЕ МОГА ДА ЗАГУБЯ И ТЕБ!
— Тай…
Отварям очи и сърцето ми ще изскочи. Тя ме гледа през натежали ресници, гласът ѝ е дрезгав, а клепачите — отекли. Изведнъж усещам мащаба на приключението, което е преживяла, товара, който е носила на раменете си, мястото, където е била. Ала след всичко преживяно моята Скар намира в себе си сили за една усмивка.
— З-здрасти, малкото ми братче…
Разсмивам се, хълцам през сълзи и обронвам глава.
— Мразя да ми викаш така.
Устните ѝ се разтварят и зениците ѝ се разширяват от страх.
— Ф-Финиан?
— Добре е — прошепвам. — Финиан е добре, Скар.
Толкова много искам да я прегърна, че чак усещам вкуса на този копнеж. Искам да я стисна в обятията си и никога да не я пусна. Но си личи, че тялото ѝ е понесло много, и не искам да я нараня. Затова само стисвам ръката ѝ и се навеждам да я целуна по челото, от миглите ми се отронват сълзи и се понасят в ниската гравитация, а аз изливам всичките си чувства в главата ѝ. Скръбта и страха, болката и съжаленията, чистата, ослепителна радост, че отново я виждам.
Познаваме се от раждането си. Не, отпреди това. И през цялото време, през всичко преживяно, през всяка битка и сражение, дори когато бяхме разделени, Скарлет беше с мен. Част от мен.
Завинаги.
Тя разперва приканващо ръце и аз я прегръщам нежно. Опирам чело в нейното, а тя ме гали по косата и прошепва:
— И аз те обичам.
36
Тайлър
Пътуването през Гънката е дълго за онези, които са потеглили към системата на Октавия. Толкова дълго, че раните ми започват да зарастват, докато чакаме вестта — флотата на коалицията е стигнала до крайната си цел. Рехабилитацията ме отегчава и още не мога да свикна с кибернетичното си око, но добрата новина е, че вече мога да чета новините в мрежата.
Фин още е на легло в болницата, но когато влизам с накуцване в стаята му, двамата със Скарлет се разделят с ясно доловимо млясване. Значи състоянието му се подобрява. Сестра ми приглажда туниката си, маха кичурче прясно боядисана червена коса от подутите си устни и се намества на ръба на медицинската кушетка до Фин. Аз спирам рязко, вдигам високо вежда и местя поглед между двамата.
Фин се изчервява, което е малко странно за бетраскан.
— Нали уж трябваше да си почиваш? — изтъквам.
— Почива си — отвръща многозначително Скарлет.
— Забила си писалка в гърлото му, Скар. Дай му още няколко дни, преди да му облизваш сливиците.
— Много смешно — отвръща тя и върти очи. — И доста гадно. Но нямам никаква представа за какво говориш.
Соча лицето си.
— Любопитна подробност за кибернетичното око, което ми сложиха: различава и термографския спектър. Когато лъжеш, бузите ти се затоплят почти с две десети от градуса.
Тя грабва една от многото възглавници на Фин и ме замеря по главата.
— Да ти бяха дали и превръзка за тъпото око.
— Не искам да си насилвам късмета. И без това ми се носи славата на космически пират.
— Земя на хоризонта, друже — хили се тя.
— Ковчега на мъртвеца — усмихвам се аз. — И бутилка ром.
— Оххх — обажда се с изтънял гласец Фин.
Скар се обръща към него, уж много ядосана, и забива пръст в гърдите му.
— Не трябва да говориш!
Фин вдига рамене и се хили като последния глупак, а тя слага ръка на бузата му и го целува по устните. Гледам ги как се разделят бавно и неохотно, без да откъсвам поглед от моята Гайка. Фин се преструва, че не усеща вниманието ми, но накрая все пак ме поглежда изпод вежди.
— Когато всичко това приключи, с теб ще трябва да си поговорим за сестра ми, приятел.
Фин сочи дермалните превръзки около гърлото си, свива извинително рамене и мърда безгласно устни — нещо в смисъл че не трябвало да говори.
— Смелият ми защитник — казва Скар с ръка на сърцето и пърхащи мигли.