Аз обаче знам, че онази потънала в синьо-зелено суша и окъпан в синьо-зелено океан не са обикновени земя и вода. Те са кожата на Ра’хаам. Красиви вейки, изящни лиани и лъскави листа, които се къпят в жегата на планетното ядро. Маска, която крие лицето на звяра, който расте отдолу.
Но ако се съди по данните от сондите и показанията на скенерите…
— Още спи — прошепва Скар.
— Така изглежда — кимвам.
— Как мислиш, дали ще се получи? — пита тя.
Стисвам зъби и гледам как Адамс издава заповед за настъпление, флотата се стича през портала. Опитвам се да не мисля за онова, от което се нуждаем и което го няма, за всичко, което пожертвахме, за да стигнем дотук. Кат и Зила, Кал и Ари.
— Трябва да се получи — изричам толкова тихо, че не знам дали Скарлет ме чува.
Подходът е като по учебник и армадата се изсипва през портала като ръката на Съзидателя. Вълна след вълна от ригелиански песнопои, челериански сърпове и бетраскански шат-ка пронизва мрака — стрели, летящи в небето на някое древно бойно поле, а гарваните пеят, предчувствайки клането.
Зад тях прииждат големите кораби — масивните орбитални бомбардиращи платформи от Иштар, алански бойни звезди, гремпски бойни туловища, плазмохвъргачи от Ну-лаат, транспортни кораби на Аврорския легион, заобиколени от ята ескортиращи Лъкове. Гледката е главозамайваща и тялото ми откликва на нея — сърцето ми препуска, кожата ми е настръхнала. Толкова много ми се иска да съм там, да бъда част от този юмрук, че чак ми се плаче.
Вместо това седя в болнична стая на половин галактика разстояние.
И мога само да гледам.
— Това е за всички нас, Тай — казва Скар.
— Да — кимвам и преглъщам на сухо. — Това е за Кат.
Чуваме заповедта по връзката. Бомбардировката започва. Десет хиляди кораба, десет хиляди изстрела, десет хиляди юмрука, вдигнали високо факлата ни в мрака.
Първите бомби падат и атмосферата на Октавия пламва. Ядрени експлозии разцъфват в бяло, орбитален обстрел разкъсва облаците, гравитационни копия пронизват дълбоко планетата. В началото изглежда малко. Планетата е толкова голяма, че разликата в мащаба изглежда непреодолима. Но дори слон може да бъде убит от достатъчно мравки. А и мравките обикновено не са въоръжени с ядрени бомби.
Синьо-зеленото гори и почернява. Кристално ясните небеса на Октавия III потъмняват, милиарди тонове пръст и прах се издигат в атмосферата, повърхността ѝ пламти и планетата се тресе до мозъка на костите си. Обстрелът е безмилостен, безкраен — могъществото на всички разумни раси в галактиката, впрегнати в едничка цел, да убият дракона в леговището му, да удавят звяра, докато спи.
Съзидателят ми е свидетел, че в началото не смеех да се надявам. Но обстрелът не спира, огневата мощ е смазваща, безмилостна, небето на Октавия III почернява от пепел, а атмосферата ѝ завира и се изпарява в космоса…
— Получава се — прошепвам боязливо. — Наистина се…
Отначало е като шепот. Безформен и безгласен, заседнал нейде в основата на черепа ми. Наслагва се там, където криех глупавите си детски страхове по времето, когато си мислех, че са истински чудовищата под леглото и грозните гласове в главата ми.
Поглеждам към Фин, но той сякаш не го забелязва — големите му черни очи следят неотклонно битката и пламтящите небеса се отразяват в гладките полусфери на контактните му лещи. После обаче се взирам покрай него към Скар и забелязвам малката бръчица между веждите ѝ, леко разтворените устни и зачатъка на гримаса.
— Чуваш ли го? — питам.
— Не.
Поглежда ме в очите, клати глава и казва:
— Усещам го.
Напрежението се нагнетява, разлива се по дължината на гръбнака ми и притиска очите ми отвътре толкова силно, че бързам да стисна клепачи и да разтрия с ръка потното си чело.
Следва мигновено затишие, сякаш нещо си поема спокойно дъх.
А после шепотът се превръща в писък — в ПИСЪК, който е така безкраен, гладен и пълен с ненавист, че прелита през самотната пустош на космоса, сграбчва сърцето ми и го стисва толкова силно, че то спира да бие.
— Съзидателю…
Скар съска и от носа ѝ потича кръв.
— Какво… с-става?
Фин вдига трепереща ръка и шепотът му вледенява корема ми.
— … Вижте.
Флотата. Атаката. Торпедата, гравитационните копия, орбиталният обстрел — всичко е замлъкнало. Сякаш Адамс е наредил прекратяване на огъня, макар да не сме чули такава заповед по връзката. Всъщност по връзката не се чува нищо, сякаш всяка жива душа в армадата е затаила дъх и слуша, хипнотизирана, ужасена или парализираща се онзи страховит, страховит ПИСЪК.