На станция „Аврора“ вият сирени, по вътрешната уредба гърмят нареждания офицерите да се явят на вахта и осветлението грейва в жълто — знак, че сме преминали в готовност от второ ниво. Цялата галактика вижда какво се случва чрез живите репортажи на медиите и лесно мога да си представя объркването и паниката, просмукващи се като отрова сега, когато най-могъщата армада, събирана някога, виси безмълвно и бездейно, сборище от тъмни силуети на фона на горящата планета.
— Адмирал Адамс… — прошепвам едва чуто.
Атмосферата на Октавия III ври и кипи, огнени бури вилнеят сред канари от черни облаци, високи хиляди километри. Писъкът става все по-силен, така остър и пронизващ, че вече почти не виждам през сълзите в очите си, а от носа ми руква кръв на тласъци и се лее по устните. Фин е хванал ръката на Скарлет и се опитва да изтрие червения поток по брадичката ѝ. Откъсвам поглед от тях и се насилвам да го насоча към екраните, изгубил ума и дума от бездънен ужас, и точно тогава врящите облаци на Октавия III се разкъсват широко и НЕЩОТО под тях се излива на свобода.
Не прилича на чудовище. Не прилича на оживял ужас или на край. И точно това е най-страшното че буквално съм втрещен от красотата на трилионите спори, които изригват под съпровода на яркосиня светлина от горящата „кожа“ на Октавия III и заливат космоса. Пороят разкъсва планетата, раздира я цялата, разсича планини и стопената мантия отдолу, след което кървящото течно ядро се разцепва. Катаклизъм, пред който въображението е безсилно.
Октавия III умира с писъци, точно както пищя аз, както пищи то, скимти, вие като гладно новородено, изтръгнато от топлата майчина утроба в студения свят. Гледам с натежало и сломено сърце как сияйните спори се носят стремглаво в мрака, как полепват по замлъкналите кораби, впиват се и търсят, как семенните шушулки избухват, как развалата се просмуква в най-могъщата флота, която расите в галактиката са събирали някога, и я покварява.
— О, не — мълви Скар. — Съзидателю…
— Будно е… — прошепвам безсилно.
Виждам светлините на включени двигатели, виждам кораби, които правят опит да завият малкото екипажи, запазили достатъчно самообладание, за да реагират на заплахата. Но, уви, повечето само висят безжизнено и бездейно, докато Октавия III умира в огън и писъци и ражда онова, което е топлила в утробата си през последния милион години.
Гледам как спорите се изливат стремително като мъниста от лъскаво синьо стъкло, прегазват армадата на коалицията и продължават нататък. Живите връзки от корабите угасват една подир друга, а екипажите са погълнати и покварени. Искам да обърна глава, да затворя очи, да си кажа, че чудовището под леглото не е истинско, не е истинско.
Но не го правя, а гледам насила как Ра’хаам стига до гънковия портал — съдраното място сред звездите, отвъд което се разклоняват безчетните пътеки към Млечния път. Сияйните мъниста навлизат в портала. Скарлет никога не е ходила на църква в живота си, нито веднъж, но сега се моли на глас. Фин плъзва ръка в моята и я стиска толкова силно, че кокалчетата ми изпукват.
— Това съм го виждал… — прошепва той — … в един сън.
Изричам единственото, което ми идва наум.
Името му.
— Ра’хаам.
Създание, някога понечило да погълне разумния живот в галактиката. Глад, който е така неутолим, интелект, който е така ужасяващ, враг, който е толкова опасен, че цяла раса е жертвала себе си, за да възпре прераждането му.
Но не е успяла.
Ешварен се провалиха.
Съзидателят да ми е на помощ, провалихме се и ние.
Ра’хаам.
37
Тайлър
Минали са само десет дни, а цялата галактика се гърчи в паника.
Не съм виждал такова нещо. Като зараза е, като инфекция, преварваща Ра’хаам — вълната от лъскави сини спори, която се излива от Гънката заедно с превзетата армада на коалицията.
Разполагаме с бегла информация за вражеското настъпление, но малкото кадри, пристигащи от армадата, показват, че всички кораби и екипажите им вече не са наши. Бойните звезди, жетварите и транспортните съдове до един са покрити с кора от спори, лишеи и синьо-зелени листа, и влачат дълги лиани след себе си в Гънката. Приличат на останки от потънали кораби на дъното на терански океан, превзети от ракообразни и водорасли, а от мисълта за милионите храбри войници на борда им ми се изправя косата.
Адмирал Адамс. Колегите му командири и капитани.
Аврорският легион и всяка военна сила в галактиката — обезглавени за миг.
А онова, което само допреди седмици спеше скрито и тихо, сега е в устата на всички, хората шептят с ужас името му зад затворени врати, а медиите го крещят в ефира.