Поглеждам сестра си в очите.
Познавам Скарлет Изобел Джоунс, откакто се помня, тоест през целия си живот. Познавам я по-добре от всекиго в Млечния път. Знам, че завърши Академията като по чудо, че така и не се отнесе сериозно към подготовката ни, че категорично не беше най-добрият ни кадет.
Сега обаче виждам друго — че изпитанията, през които е преминала, и битките, които е водила, са я променили. Сега е по-корава отпреди. По-смела. През последните месеци е открила в себе си източник на сила, за чието съществуване дори не е подозирала. Но едно нещо в Скарлет Изобел Джоунс си е останало същото. Едно нещо, което загубите и сраженията не са успели да променят.
Тя все още обича по-свирепо от всеки друг, когото познавам.
— Скарлет — казвам тихо. — Ако останеш тук, ще умреш.
— Веднъж вече те загубих, Тай — отвръща тя и вирва брадичка. — Няма да те загубя отново.
Фин застава до нея и хваща ръката ѝ.
— Явно ще останем с теб, шефе.
Въздъхвам и поглеждам през панорамния илюминатор към звездите отвън. Към бягащите кораби. Към падението на галактиката.
Знам, че този път няма начин да се измъкнем. Знам, че гледаме в дулата на собствения си разстрел. Сещам се за Кат в реакторното. Спомням си нейните сини очи. Сещам се за страшния миг, когато се запитах дали не е по-добре да се изгубя в Ра’хаам, отколкото да умра съвсем сам.
Вече знам колко е бил глупав онзи мой страх. Защото и в най-тъмния си час никога не съм бил сам. Затова притискам силно Скар и придърпвам и Фин в прегръдката.
Разбирам, че ето това е семейството.
Никога да не си сам.
Осветлението около нас грейва в червено. По уредбата писва сирена и над променадата прогърмява металически глас:
— Станция „Аврора“, говори Боен лидер Де Стой. Тревога: наближават кораби без разрешение за достъп. Всички да преминат в готовност от първо ниво.
— Ох, мамка му… — прошепва Скар.
— Повтарям, говори Боен лидер Де Стой. Множество кораби без право на достъп навлизат през гънковия портал на Аврора. Всички да преминат в готовност от първо ниво.
— Пристигнали са — ахва Фин.
— Не — мръщя се, пускам ги и се обръщам към панорамния илюминатор. — Ра’хаам ще пристигне чак след деветнайсет ча…
— Легионер Джоунс, тук Де Стой, чуваш ли ме?
Плясвам комуникационната значка на ревера си.
— Чувам ви, командире.
— Довлечи си седалището в командния център по най-бързия начин, войнико.
Поглеждам отново към гънковия портал и стомахът ми се свива на топка — през процепа се изливат тъмни силуети.
Опирам длан в прозрачната пластомана и сърцето ми ще изскочи — не мога да повярвам на очите си.
— Познавам тези кораби… — шептя.
— Тай? — вика ме Скар. — Какво ста….
Но аз вече тичам, спринтирам, доколкото е възможно, през навалицата и крещя с пълно гърло:
— Скар, Фин, хайде!
— Къде, да му се не знае, оти…
— ПРОСТО ЕЛАТЕ!
Скар и Фин най-после хукват след мен през спасяващото се множество и тримата нахлуваме почти едновременно в турбоасансьора. Докато се издигаме в мълчание към кулата, където се помещава командният център, Фин и Скар ме гледат озадачено, сякаш се чудят дали не съм полудял окончателно, а ако трябва да бъда честен, и аз си задавам същия въпрос.
Не смеех да се надявам, не смеех дори да мисля за това, но щом стъпваме в организирания хаос на командния център, подозренията ми се потвърждават, в стомаха ми запърхва цял рояк пеперуди, а лицето ми се изопва от най-глупавата и широка усмивка във вселената.
— Това пък какво е? — пита Фин, вперил поглед в мониторите.
— Направила го е — хиля се аз. — Успяла е!
Сега силуетите са по-ясно очертани и се изливат през ослепителния блясък на гънковия портал, вече са на наша територия. Флотилия от издължени и изящни бойни кораби, чиито черни корпуси са украсени с красиви глифи в блестящо бяло. Народ, роден с вкус на кръв в устата.
Народ, роден за война.
Боен лидер Де Стой е обградена от хората си и изглежда що-годе спокойна, доколкото е възможно за командир, който не е спал от дни и на чиито плещи тежат решенията в центъра на галактически катаклизъм. Слабото ѝ бледо лице е намръщено, а черните ѝ очи ме следят неотклонно.
— Вече от пет минути искат връзка с нас — казва тя. — Настояват да говорят с теб, Джоунс.
Кимвам и изправям гръб.