— Разбрано, мадам.
Образът на приближаващата флотилия върху холоекрана пред нас се разпада и многобройната армада бива заменена от едно лице. Косата ѝ е тъмна като празното пространство между звездите, а очите ѝ светят като черни скъпоценни камъни. Тя ги спира върху мен и бегла усмивка разтяга черните ѝ устни.
Красива е. Свирепа. Гениална. Безмилостна. Като никоя друга.
— Седи… — прошепва Фин.
— Тайлър Джоунс — казва Седи.
— Крайно време беше — усмихвам се и повдигам белязаната си вежда. — Чудех се дали не смяташ да проспиш цялата война.
Скар и Фин ме поглеждат сащисани. Седи само изпръхтява.
— Ще спим на воля в гроба, теранецо.
— Направи ли каквото искаше? — питам я. — Взе ли каквото ти трябваше?
Седи разперва ръце, сякаш да обхване с жест армадата на Непрекършените под свое командване. Усмивката ѝ е победоносна, а около врата ѝ има нова сребърна верижка, обкичена с половин дузина отрязани силдратски уши.
— Аз съм темплар на Непрекършените, Тайлър Джоунс. Правя каквото си поискам, ходя където аз реша и вземам каквото пожелая.
— Знаеш какво се задава.
Тя кимва бавно, свирепо и мрачно.
— Видяхме.
— Значи знаеш, че няма спасение — предупреждавам я. — Единствената ни реална цел е да дадем отпор тук и да избием колкото се може повече преди голямото сбогуване.
— Ще изиграем танца на кръвта с вас. Ще оцветим слънцето в червено. — Тя поклаща глава. — А Непрекършените не се сбогуват.
Гледам я и сърцето ми гори. Явно не съм си давал сметка колко ми е липсвала. Протягам ръка към нея и тя вдига своята, сякаш да допре длан в моята. Ще ми се да имахме повече време, ще ми се да я бях опознал по-добре, ще ми се…
— Радвам се да те видя, Седи Гилрет.
Черните устни отново се разтягат в едва доловима усмивка.
— Аз се радвам, че пак ще се бием рамо до рамо, Тайлър Джоунс. И…
— И?
— … и да те видя.
Седи ме гледа в очите за още един безкраен миг и после връзката прекъсва. Свалям бавно ръка и си давам сметка, че всичко живо на мостика ме зяпа невярващо.
— Не че не се радвам на помощта — обажда се Де Стой. — Но почти съжалявам, че не ми остана време да прочета доклада ти по въпроса, легионер Джоунс.
Изражението на моята Гайка се колебае между възхита и шок, но затова пък в изражението на сестра ми няма нищо колебливо — тя мести невярващия си ококорен поглед между мен и екрана.
— Ти… и тя?
Вдигам рамене.
— Трапчинките са виновни.
— Как изобщо можеш да ходиш? — прошепва със страхопочитание Фин.
Усмихвам се широко.
— Куцуках известно време.
Фин затиска устата си с длан, а с другата ме плясва по рамото зад гърба на Скар. Тя го вижда, разбира се, и отправя навъсен поглед и на двама ни.
— Вие да не сте на дванайсет?
— Питаш дали сме дванайски по скалата от едно до десет? — Вдигам рамене. — Може и така да се каже.
— Съзидателю… — пъшка тя.
Усмивките ни бързо повяхват, топлинката в гърдите ми угасва и остава само мисълта за прииждащото.
Искрено се радвам на Седи и нейната флотилия, но истината е, че появата ѝ няма да наклони везните. Покварената армада е твърде многобройна, а Ра’хаам са безчет — както казах, единственият ни ход е да нанесем възможно най-големи щети, преди да паднем.
Но ако това е играта, значи ще я изиграем по най-добрия начин. И ако това наистина е краят, поне няма да съм сам.
Седемнайсет часа по-късно стоя на мостика на един познат Лък и обхождам с поглед линиите на нашата отбрана. Зад нас станция „Аврора“ грее като слънце по изгрев, настръхнала от импулсни топове и ракетни установки. Около нас флотилията на Легиона заема защитни позиции.
Адамс и Де Стой насочиха почти всичките ни кораби в атаката срещу Октавия, така че са останали едва четиридесетина Лъка, строени около тежък крайцер — „Непобедими“ — командван лично от Боен лидер Де Стой.
С нас обаче е и армадата от Непрекършени на Седи — стотиците, ако не и хиляди тъмни силуети на Привидения и Духове и изящните грамади на транспортьори клас „Банши“ и „Сянка“. Строени сме във фаланга с лице към гънковия портал, готови да отприщим ада по първия кораб, който премине.
— Вражески единици на пътя — предупреждават ни по връзката. — Противниковата флота ще навлезе в системата на Аврора след шест минути.
— Благодаря ти, че ни взе — казвам тихо, вперил поглед в портала. — Би било крайно неприятно да гледам това от резервната скамейка, Ем.