Обстрелът започва, ослепителен и изгарящ, импулсни лъчи разсичат мрака и ракети чертаят светли дъги, повлекли дири от пара като гирлянди в Деня на Федерацията. Разцъфват беззвучни взривове и грейват ядрени бомби, ярки като звездата на Аврора зад гърбовете ни, които стопяват и разцепват метала.
„Безстрашни“ оре през пожара, а от пробойните в корпуса му се точат пламъци и охладителна течност заедно с някакво по-гъсто вещество, което почти прилича на кръв, ври и се разпада в бездната. Нашата флотилия не спира да стреля, напада безмилостно и много скоро флагманът неизбежно се огъва под ударите и се разцепва надве сред ореол от исполински пламъци.
Двамата с адмирал Адамс ходехме на църква всяка неделя.
Никога не бих стигнал дотук без него.
Трябва да вярваш, Тайлър.
— Съжалявам — прошепвам.
Но той не е тук да ме чуе.
Няма време за скръб. Няма време за погребални песни, нито за двайсет и един топовни салюта. Защото зад горящите отломки от флагмана на бившия ни командир през гънковия портал на Аврора се излива порой от кораби на Ра’хаам.
Песнопои, сърпове и шат-ка, бойни звезди, гремпски туловища и плазмохвъргачи, яхнали връхлитаща, разпенена вълна от милиони светещи спори. В системата на Аврора се изсипват хиляди кораби, твърде много за равностойна битка, камо ли за победа.
Коен крещи заповеди и Лъкът ни се включва в сражението, тъче сред огнени снаряди, гмурка се в светещите мъниста и разсича мрака наоколо с всички налични средства.
Армадата на Непрекършените жъне исполински огнени откоси в прииждащата орда и черната бездна на космоса се сгъстява от вражеска кръв, лепкава като петмез. Ала бройката им няма край, огневата им мощ е несъкрушима и щом Ра’хаам отвръща на огъня и край нас започват да погиват кораби, всички знаем, че това сражение ще свърши само по един начин.
— Как се справяме, Боен лидер? — провиквам се.
— Системите за охлаждане на реактора изключиха — отговаря по връзката Де Стой. — Предпазните механизми — също.
— Колко остава до критичните стойности?
— Три минути. Да се надяваме, че планът ти ще сработи.
— Ако ще умираш, поне умри с ботушите на краката си.
Тънко радиационно изригване огрява станцията зад нас и пробива корпуса ѝ. Реакторът ѝ всеки миг ще се претовари. Спомням си нетърпимата жега в реакторното отделение, примигващите светлини, кръвта на Кат по ръцете ми. Отново виждам в главата си онова видение, онзи сън наяве — станция „Аврора“ избухва пак и пак в гигантска експлозия.
Ра’хаам явно усеща, че нещо не е наред, защото корабите в ариегарда прекратяват маневрите си, а авангардът забавя атаката си.
Но гънковият портал вече е близо — още няколко секунди и ще бъде в обхвата ни, още няколко секунди и ще стреляме, ще го взривим и ще хванем врага в капан тук, при нас.
— Две минути до претоварване — долита по връзката.
Гласът в главата ми повтаряше, че мога да го спра. Че мога да оправя нещата. Но може би не това е трябвало да направя. Може би гибелта на станцията и на мечтата за Легиона, гигантската експлозия, която ще изпепели врага… може би това е най-добрият ни ход, единствената надежда.
Посягам да хвана ръката на Скарлет и я стисвам крепко.
От другата ѝ страна Фин я прегръща през кръста.
Краят не е край.
— Една минута до претоварване.
Ще се видим отново.
Сред звез…
Галактиката около нас се обръща с хастара навън.
Гръм на хиляди бури трещи в главата ми.
Залитам като детска играчка, хората около мен викат и се препъват, а сражението отвъд застива. Медальонът на врата на Скар грее в безброй цветове, а мостикът е пометен от… ехо, рев, родилен писък, изтръгващ се от мрака и заливащ всичко в ослепителна белота.
Един силует разбива стените на времето и пространството. Разсича стремглаво безбрежната вечност, изтегля се през миналото, през бъдещето и безброй вероятни вселени, и иде с писъци. Светлината гори така ярко, че ослепява, разпада се във всички цветове на спектъра, от червено към жълто и синьо към индигово. Не, не е спектър, а дъга.
ДЪГА, вкопана в копие от очукан кристал, голям колкото метрополис, който се носи в мрака пред изумените ми очи.
Невероятно.
Невъзможно.
— Съзидателят да ме тръшне дано — ахва Финиан.
— Оръжието! — писва Скарлет.
Още не е късно — осъзнавам аз.
Тя е тук.
— Аврора — прошепвам.
38