Ари
Аз съм всичко.
Аз съм всеки.
Аз съм навсякъде.
След миг вече сме там, където трябва да бъдем, а тържествената песен на „Нерида“ бавно затихва до тих акорд, който отеква в костите ми като гъдел.
Ешваренският кристал пее своята песен, а енергията, която преди беше Керсан, бавно ме напуска. Вдигам глава. Кал лежи ранен в средата на тронната зала, а аз съм се навела над него, за да го защитя с тялото си.
Двамата сме сами.
В залата няма и помен от Ра’хаам. Керсан е изчезнал.
Труповете на Първопроходците са тук, но телата на Тайлър и Ле ги няма, защото те вече не са реалност, а само… възможност.
Защото сме у дома.
— Бе’шмай — прошепва Кал и прави опит да се надигне на лакът.
— Тук съм — прошепвам в отговор.
Обичам те — казвам му с мисъл.
Повтарях му го, докато се носехме като мълния през времето, докато го пазех с тялото си като с щит, и думите още са живи между нас. Нямам нищо против, защото не искам да си ги върна. Искам да ги изричам пак и пак през оставащото ни време.
— Добре съм — казвам и ставам на крака. И наистина съм добре. Би трябвало да съм изтощена до смърт след усилията да поправя кораба, усилия, равносилни на цяла битка, но истината е друга никога не съм се чувствала по-силна и целенасочена.
Оцелелите в бъдещето жертваха живота си, за да ни изпратят тук. За този едничък шанс да променя начина, по който ще се развие историята ни. И аз няма да го пропилея.
По моя молба Оръжието проектира върху стените на тронната зала образ отвън — пред мен се простира триста и шейсет градусова панорамна гледка на сражението, сякаш стените не са от кристал, а от прозрачно стъкло.
Живот и смърт танцуват около нас. Един Лък на Аврорския легион прави отчаяна маневра да избегне Оръжието, преследван от вражески съд, повлякъл лиани след себе си. Обхождам с поглед стените и виждам същото навсякъде, отново и отново.
Аврорският легион дава последен отпор тук, заедно с флотилия от изящни и кръвожадни силдратски кораби с глифове на Непрекършените по корпусите. Който и да е поел командването след Керсан, явно е сметнал, че Ра’хаам е противник, с когото си струва да се биеш.
Двете обединени флотилии са се счепкали в битка с армада, която има голямо числено превъзходство, армада с размера и формата на всяка превзета раса, обрасла с лиани и гладна като див звяр.
Малкият легионерски кораб се измъква на косъм от сблъсък с Оръжието и прави остър завой като рибка, зърнала сянка в морето, а аз виждам каква орис ще застигне екипажа му през следващите няколко секунди.
Виждам как в трескавия си опит да избегнат преследвачите и да се отърсят от кръвожадната опашка те ще се забият право в корпуса на един от вражеските флагмани и ще загинат в бърза, беззвучна огнена експлозия, че ще им остане само част от секундата да осъзнаят съдбата си, преди забвението да ги погълне.
Кал също съзира участта на малкия кораб и ответният му ужас е и мой, затова се пресягам и отклонявам лекичко Лъка от курса му, колкото да прелети безопасно над флагмана и да се гмурне сред убежището на своите другари, намерил временно укритие от кървавата сеч, която се вихри наоколо.
Ра’хаам е несъизмеримо по-голям отпреди, присъствието му е много по-мощно и богато на нюанси. Тази нова армада е изтъкана от безчет изгубени души, чийто живот е духнат като свещ и превзет от безмозъчната цялост на гещалта. Докосвам го небрежно с мислите си и той потръпва, разлюлява се и насочва вниманието си към мен… а моите устни се извиват бавно в усмивка.
Завъртам глава първо наляво, после надясно, и вратните ми прешлени изпукват. Защото съм била в бъдещето и знам как може да свърши това. А що се отнася до тази версия на Ра’хаам, тук и сега?
Изричам го на глас, силата пулсира в мен, окото ми грее, пукнатините по кожата ми постепенно се разпростират като паяжина. Отправям предизвикателството си. Изпитвам едновременно агония и възторг.
— Само това ли можеш?
Ръцете ми се свиват в юмруци.
— Виждала съм и по-лошо.
Кал се надига с усилие на колене, а виолетовото и златното на ума му се преплитат с моите цветове.
— Толкова много — прошепва той, взрян в проекцията на сражението, в бившата флотилия на стотици светове. — Толкова много изгубени животи.
— И толкова много, които все още можем да спасим — отсичам тихо. — Много повече, отколкото в бъдещето. Погледни, Кал. Виждаш ли?
Подръпвам ума му и му показвам Ра’хаам милионите връзки, единството, което е заместило многообразието, заличило е индивидите и е превърнало множеството аз в безличното ние. Тази сгърчена маса от души, обединени от една-единствена цел — да растат и да поглъщат всичко пред погледа си.