Показвам му величието на сложната плетеница от ментална енергия, която свързва отделните тела и кораби.
Наистина е красиво.
Той се дърпа инстинктивно, но аз го задържам, насочвам фокуса си навън и му разкривам онова, което не можех да видя преди — преди да се озова другаде и в друго време, преди почти да изгубя битката.
Има и други нишки, които излизат от сърцевината му, ментални магистрали и пътечки, които пулсират със синьо-зелената му енергия, протягат се на немислими разстояния и изминават пътища, които ние не сме в състояние да проумеем. Пътища, които ние не бихме могли да изминем и за милион години с крехките си кораби.
Ти виждаш… — Умът му се дърпа като опарен от мащаба на видяното, след което Кал се стяга, овладява се и пробва отново. — Сега го виждаш цялото.
Виждам го цялото — потвърждавам аз. — И знам как да го убия.
Ешварен са проектирали Оръжието за последователна стрелба срещу двайсет и две спящи планети люпилни. Но вече няма време за това. А и не знам дали ще ми стигнат силите за подобна атака след всички битки, на които се нагледах.
Но Ешварен не са предполагали, че ще се натъкнем на една от планетите предварително. Че ние, хората, в безкрайното си и неутолимо любопитство, ще открием естествен гънков портал, който другите раси са подминали нехайно, защото е твърде далече от всичко интересно. Че ще минем през него и ще кацнем там, където никой друг не е стъпвал.
Не са предполагали, че ще разбудим Ра’хаам, преди да му е дошло времето.
А сега, когато е будна, тази малка негова част служи като проводник към останалото. Ако успея да унищожа тази армада — люпилнята, която е разцъфнала и избухнала преждевременно, която е превзела колонията на Октавия III, лесно ще тласна гибелта по дължината на безкрайната му мрежа като вирус, като горски пожар. Мога да унищожа планетите люпилни, преди да са се събудили.
Можеш да го убиеш цялото — казва запленено Кал.
Мога да го убия цялото — потвърждавам аз. — Мога да запаля пожар, който да го изпепели отвътре навън.
Пожар, чието гориво ще съм аз.
Избухвам в смях, изтривам кръвта, която тече от носа ми, и се подготвям за битката. Ще убия това нещо тук и сега, смъртта ще се разпространи като зараза и ще го порази навсякъде.
Кал посяга към ръката ми и повече не пита дали ще оцелея. Аз обаче долавям пламъчето на надеждата в него и скривам истината.
За още няколко кратки минути.
Той преплита пръсти с моите, решен да остане с мен възможно най-дълго.
Не си сама — казва дълбоко в ума ми.
И аз решавам да го освободя в последния момент, да го отпратя, за да изживее остатъка от красивия си живот без мен в света, който ще създам за тях. Засега обаче го държа близо до себе си.
От самото начало беше ясно, че Кал ще живее поне сто години повече от мен. Има толкова много неща, които да види и да направи. Иска ми се и аз да съм там, до него. Но с радост ще жертвам себе си, ако това е начинът да спася неговото бъдеще.
Пресягам се в затишието преди бурята, за да погаля местата, които ще защитя, и откривам, че обсегът ми не знае граници.
Прокарвам върховете на пръстите си по лъскавия корпус на станция „Аврора“ и обграждащата я флота, а после се пресягам по-далече — виждам Семпитернити, Изумрудения град, неизменно оживен и величаво грозноват, пълен с хора и обещания. Минавам покрай корабокрушенеца „Хадфийлд“ и продължавам към световете, където народите на Дака, на Елин и на Тош още са живи и в безопасност. Виждам сринатите гънкови портали там, където планетите са се отрязали от Гънката с напразната надежда да оцелеят, а далеч, далеч съзирам Земята, където започна моята история.
Сега съм безкрайна и знам защо.
Безкрайна съм, защото не задържам нищо. Не вардя нищо от себе си. Не е нужно нещо от мен да оцелее след края на всичко това.
Нужно е само да издържа достатъчно дълго, за да му сложа край.
Любима — казва Кал, толкова мъничък в безкрайната галактика, но и толкова важен, че гласът му никога не остава нечут. — Трябва да действаме.
После нежно ме притегля назад, там, където е тялото ми, и аз виждам какво има предвид. Разбира се. Битката продължава. Навсякъде около мен малки искрящи светулки угасват една по една.
Кораб избухва на милион пламтящи части и пет искрици живот угасват завинаги.
Докато се свивам, за да насоча вниманието си към това време и това място — станция „Аврора“ и армадата на Ра’хаам — аз съзирам пламъчето на неговия ум.