За малко да го пропусна в хаоса.
ТАЙЛЪР!
Той е толкова млад и така неуморен, той е, той е, той е мой приятел и е така ярък в това време и на това място той още съществува, затова впрягам силите си и карам всичко наоколо да
СПРЕ.
И то спира.
Защитниците са като вкаменени. Не могат да стрелят. Корабите на Ра’хаам са застинали, кръвожадните им пипала са безсилни. Битката се превръща в жива картина — всички са увиснали в космоса и двете страни се взират една в друга от бордовете на неоткликващите си кораби.
Сдържам се от страх да не го нараня и изливам съвсем мъничка част от радостта си в Тайлър, Кал идва с мен, а менталният вик на нашия Алфа е в наситено жълто, най-красивото жълто, като слънчева светлина, като нива с пшеница, като златна прежда.
В Ехото се научих как да изживея половин година само за няколко часа, а сега съм много по-силна и мога да изживея цяла вечност между два удара на сърцето.
Имам време.
Имам време за това.
Съвсем лек натиск от моя страна и… готово. Намираме се за последно на едно от любимите ми места. И защо не?
Тримата — Кал, Тайлър и аз — седим около кръгла маса от синтезирано дърво в тясната кухня на скромен апартамент, собственост на корпорация „Ад Астра“. Върху плотовете има стъклени буркани и кутии с храна, тенджери и тигани висят на куки от тавана. Родителите ми обичаха да готвят и го правеха при всяка възможност, докато се готвеха за мисията до Октавия.
— Човек винаги трябва да има място, където да нахрани приятелите си — така казваше мама на мен и Кали, когато се оплаквахме, че масата е прекалено голяма за малката кухня и трудно излизаме в коридора.
Отнякъде долита тиха музика, а по аромата познавам, че във фурната се пече содената питка на мама. В средата на масата има голяма купа грах и аз я притеглям към себе си, за да махна шушулките. Татко отглеждаше граха на перваза на прозореца, а моята задача винаги беше да го чистя.
— Къде сме? — пита Тайлър и оглежда изненадано кухнята.
— У дома — отронвам. — Само за мъничко.
— За нас е чест, че ни споделяш огнището си — мълви Кал и понеже умовете ни са неразривно свързани, аз усещам тежестта на традицията зад тази силдратска фраза.
— Ти ли го направи? — пита Тайлър и продължава да се озърта. — Ти ли спря всичко?
— Да — вдигам глава към него. — Ти усети ли го?
Нещо се появява бавно помежду ни, поражда се недоловимо. Нещо като… нишки. Среднощно сини за мен, виолетови за Кал и жълти за Тайлър. Опънати са помежду ни като паяжина.
Това трябва да са умовете ни, мисля си, или по-скоро начинът, по който умовете ни се проявяват в този миг, който създадох за нас.
Прокарвам нежно пръсти по красивата жълта нишка, вързана на китката ми, и научавам нещо ново за Тайлър.
— Не е била само Ле! Ти също си отчасти силдрат, но не си го знаел.
— Коя е Ле? — пита той и посяга да докосне нишката помежду ни.
С Кал се споглеждаме тъжно, но и с усмивка.
— Една моя роднина — отвръща простичко Кал. — Най-голямата гордост на моето семейство, братко. Усмихва се. — Дано един ден се запознаете.
Сега, когато съм намерила нашите нишки, ми става по-лесно да видя и другите — цяла дъга, вързана за китките ни и устремена към невидимото. Пресягам се по дирите на цветовете и търся останалите от семейството.
След миг Скарлет седи с нас около масата, свързана със своето яркочервено, а доскоро мистериозната ѝ, необикновена емпатия най-после е намерила своето обяснение — дар е от майка ѝ Първопроходка. Нишките ѝ я свързват с мен и Кал, и хилядократно по-сложно с близнака ѝ — връзката помежду им е изтъкана като гоблен в червено и златно. Съзирам мига, в който умовете им се свързват, мига, в който Скарлет научава истината за майка им. Чувам изненаданото ѝ възклицание и усещам загубата ѝ.
До нея се появява Финиан, изумруденозелен и пълен с живот. За него е по-трудно, защото няма силдратска кръв, нито е обучен от Ешварен, умът му не е пригоден за това. Но все пак е бетраскан, а хората около масата са неговият клан, семейството, което сам е избрал — и това го свързва с нас, прави яркозелената му нишка част от нашето цяло. Той винаги е имал толкова много любов в себе си.
Всички му помагаме, държим здраво нишките му и когато образът му потрепва колебливо, ние сме котвата, която го задържа, и заякваме неговата част от тъканата дъга с нашата любов.
Ред е да намеря Зила — не успявам от първия път и търся отново, по-решително, диря нишката, която трябва да е там, но не откривам нищо. Скарлет ме поглежда с насълзени очи, умовете ни се свързват и: