— Всички, които сега са част от Ра’хаам, преди са обичали някого — завършва Кал и преплита пръсти с моите. — Всеки от тях е бил родител, дете, приятел, любим, съсед…
Родител.
— Баща ми е там — прошепвам. — И все още ме вика.
— Не може да бъде направено със сила.
Седи говори бавно, сякаш изпробва думите на вкус. Дълбоко в себе си все още се бунтува, но все пак вдига глава и ме поглежда в очите.
— Или по-скоро, не би трябвало да е така.
— В насилието няма любов — промълвява Кал.
— Ще можеш ли да се справиш? — пита Фин и стиска силно ръката на Скарлет.
— Не е нужно да го правиш сама — отсича Тайлър. — Отряд 312. Завинаги.
— Ще се справиш ли, бе’шмай? — пита тихо Кал.
Ставам на крака.
— Ще видим.
Обръщам се към вратата, отвъд която има коридор, и щом я отварям, попадам насред джунгла.
Въздухът е горещ и влажен, дрехите лепнат неприятно по кожата ми и светлината е мътна. Върховете на дърветата се събират в балдахин високо над мен и обвиват в сумрак всичко под себе си, а между стволовете висят лиани. Земята в краката ми е застлана с нападал листак и нежни филизи, които се стремят обнадеждено към светлината.
И е тихо, зловещо и съвършено тихо — нищо не шумоли в листопада, няма птици, нито маймуни, дори не жужат насекоми, няма ги хилядите звуци, които би трябвало да се сливат в симфония около мен.
Свеждам поглед и виждам разноцветните нишки, вързани за китката ми, които се протягат назад. Но не поглеждам през рамо.
Вместо това правя първата си крачка.
Джунглата изведнъж оживява, лиани и лози посягат към мен, а аз съм едновременно тук и на борда на „Нерида“, коленичила до Кал. Освен това седя на масата в старата ни кухня и гледам застиналото в космоса сражение, корабите, уловени като мушици в кехлибар, екипажите им, които още са живи и се търсят един друг — всички си задават същите въпроси и настояват за същите отговори.
Пробивам си път с мъка, късам лианите, обвили ръцете ми, и се навеждам ниско под трънливи клонки, долавям отрязъци от прекъсналото сражение и дъх от апетитния аромат на мамината питка.
А после започвам да виждам откъслечно и хора.
Не ги познавам, а и не ги виждам добре, защото са скрити от лиани, клони и дървета — тръгна ли към тях, изскоча ли от зеленината, цялата потна и изподрана, никога не ги заварвам там, където са били допреди миг.
— Чакайте — викам им. Минавам между две дървета, израснали толкова близо едно до друго, че трябва да се провра странично, а после събирам внимателно в юмрук нишките, вързани за китката ми, и ги насочвам през теснината, за да не се скъсат. — Чакайте, трябва да говоря с вас!
Един мъж се обръща, а космическите кораби, които държа вкаменени, изведнъж потрепват силно, кристалът на Оръжието проблясва, а аз съм хем Аврора Дзие-Лин О’Мали, хем съм Тайлър Джерико Джоунс.
— Вече мислехме, че няма да дойдеш — казва адмирал Адамс и скръства с усмивка кибернетичните си ръце. — Време е да се присъединиш към нас.
— Не — изричаме едновременно с Тайлър, като моят глас отеква в неговия.
— Няма страшно — отвръща утешително и убедено мъжът, а около раменете и по гърдите му се увиват лиани, напомнящи за питомни змии. — Не се бой.
— Това е нередно — възразяваме двамата.
Той накланя глава с усмивка и разперва ръце, за да обхване с жест джунглата.
— Тук ти е мястото. Тук ще бъдеш обичан, ще бъдем заедно. Знаем, че е страшно да направиш скока. Но понякога трябва просто да вярваш.
Залитам назад и се удрям не в дървесния ствол, който би трябвало да се намира зад гърба ми, а в податливата плът на човешко тяло.
Завъртам се на пета и виждам Кат. Тя ме гледа със съвършено сините си очи, точно както ме гледаше на Октавия, докато я прегръщах силно и се опитвах да я спася от пропадането ѝ в Ра’хаам.
Аз съм си аз, но едновременно с това съм Скарлет, а умът на Кат е също толкова красив както преди — завихрени водовъртежи от червени и златисти нюанси, които ми напомнят за любовта ѝ към летенето. Усещам колко дълбока е обичта между двете момичета, колко силно е приятелството им, сестринството им. Кат вдига ръка към нас.
— Обичаме те — казва тя, а аз се обръщам, бързам да се отдалеча със залитане, потта щипе в дълбоките ми драскотини и, докато си пробивам път през притихналите клони, не чувам нищо друго, освен хрущенето на мъртви листа под краката си и собственото си хрипливо дишане.
Предавам се на инстинктите си и вече не виждам нито „Нерида“, нито застиналите кораби, нито старата ни кухня. Стискам разноцветните нишки в юмрук, за да ги опазя, и вървя упорито в правилната посока.