Навътре в джунглата.
Все по-навътре.
Трябва да навляза по-дълбоко.
Пробивам си път през клоните, листата ме удрят през лицето и дърветата растат все по-нагъсто. Движа се още по-бързо, почти трескаво, спъвам се в повален дънер и падам тежко по очи на някаква полянка.
Щом вдигам глава, той е там и ме чака.
Не Принцепсът, не един от тях.
Просто моят баща със закръглените бузи и добрите очи, хванал в ръка книгата с приказки, от която ми четеше, когато бях малка, и от която четохме заедно в Ехото, когато Ешварен ми каза, че трябва да се сбогувам завинаги с него.
Изпитвам болезнен копнеж да се хвърля в ръцете му и той да ме прегърне, да почувствам още веднъж утехата, която мислех, че съм изгубила безвъзвратно. Лежа сред опадалите листа на полянката и изричам същите думи, които казах и тогава:
— Обичам те, тате.
И той отговаря почти по същия начин:
— И ние те обичаме, Дзие-Лин. Винаги.
Ние.
Не аз.
Клатя глава, гърлото ми се свива и скръбта се надига като юмрук в стомаха ми.
— Това не си ти — прошепвам.
— Напротив — отвръща тихо той, все така усмихнат. — Хайде, ела да прочетем една приказка. Можем да бъдем заедно. Ние те обичаме толкова много, скъпо мое момиче.
Бих дала всичко за още един ден с него. За още един ден с мама, с Кали. За възможността да им кажа нещата, които им споделих в Ехото. За шанса да се сбогувам истински.
И да повярвам, че раздялата не е завинаги.
Но колкото по-дълбоко навлизам, толкова по-ясно виждам.
Това не е той.
И в същото време… е.
Любовта на Кат към Тайлър я е подтикнала да го защити. Обичта на татко към мен кара Ра’хаам да говори, да ме убеждава, вместо да ме убие.
— Обичам те — прошепвам накрая. — Това дойдох да ти кажа.
Но думите, изречени тук, сега и по този начин, не стигат.
Трябва да стигна по-надълбоко.
Трябва да се гмурна там, откъдето няма връщане.
Вече знам, че трябва да направя онова, от което се ужасявам.
Да се влюбиш означава да се предадеш.
Страхът ми да се предам е безкраен и аз посягам с треперещи ръце към разноцветните нишки, вързани за китката ми. Те са моят път към дома, дирята ми от хлебни трохи, връзката ми с всичко.
Любовта не бива да изисква невъзможното, не бива да те кара да се откажеш от всичко останало любовта не работи така. Но така обича Ра’хаам и ако трябва да се гмурна достатъчно надълбоко в него, за да му покажа друг начин, друг вид любов…
Развързвам ги една по една, по бузите ми се стичат сълзи, смея се и плача едновременно, но се освобождавам упорито от котвите си — знам, че всичко ще бъде наред, ще бъде наред, ще бъде наред. Развързвам последната нишка и обточеното със злато виолетово на Кал изчезва.
Свободна съм.
Чувството е опияняващо.
Превръщам се в част от Ра’хаам, умът ми се слива с него докрай, разстила се, пропит с великолепното усещане, че ме обичат, че ме пазят и познават, и в части от душата ми, за чието съществуване дори не съм подозирала, покълва живот.
Живея хиляди животи, милион животи, споделям своя, вливам се в поток от неповторимо, великолепно единение.
И докато се разтварям в тях, аз подпалвам нужната искра, но тя не се разгаря в пожар от скръб, ярост и гняв.
Не опожарявам Ра’хаам отвътре навън.
Защото вече знам, че начинът е друг. Ешварен много са грешали. Погинали са в битка, изтощили са се до смърт, а Ра’хаам е оцелял, един мъничък негов фрагмент е оцелял, и така битката е започнала отново.
Този път нещо трябва да бъде различно.
И това нещо ще бъда аз.
Затова разпервам криле докрай, сливам се окончателно с Ра’хаам и около мен грейват милиони връзки — аз го познавам и той ме познава, познаваме се взаимно, аз пътувам през него със скоростта на светлината и ние все повече все повече все по-дълбоко се влюбваме.
Обичта ми се разгаря като горски пожар и аз разказвам историята на Аврора Дзие-Лин О’Мали, която се качила на кораб към един нов свят и се събудила след двеста години.
Аз се превръщам в ние, ние си разказваме моите истории и аз потъвам все по-дълбоко.
Разказваме си историята на Тайлър Джерико Джоунс, син на военен пилот и Първопроходка, който ни е намерил заспали сред звездите.
Седи Гилрет, дъщеря на воин и Първопроходка, която се научила да гледа на света по нов начин.
Финиан де Каран де Сийл, комуто светът повтарял, че е недостоен, а той му доказал, че греши.
Скарлет Изобел Джоунс, чието сърце било толкова голямо, че биело за приятелите ѝ тогава, когато техните били сломени.