Калис Идрабан Гилрет, израснал под ударите на юмруци и подигравки, който се заклел да служи дори на онези, които не ще отвърнат на обичта му, защото така е редно.
Зила Мадран, която си създала нов живот и ни дарила този, постилайки пътя ни с обичта си.
Катрин Бранок „Нулата“, която била част от нас, която не се разколебала и за миг, не спряла да се сражава и да обича.
Керсан, архонт на Непрекършените, Звездния палач, който сторил непростими неща, но въпреки това обичал.
Разказваме си всички наши истории, големите и малките, светлите и мрачните, и заедно виждаме всички цветове на дъгите си. Една мъничка част от нас все още е мен, а не ние, и аз я поддържам жива още няколко секунди, защото има нещо, което трябва да кажа.
Тайната не е в сбора от всички части на дъгата — обяснявам им, — макар те да са красиви заедно. Тайната е във всеки оттенък, във всеки нюанс, защото те са красиви сами по себе си. Историите ни разказват за начина, по който всеки от тези хора е живял и обичал, понякога мъдро и по правилата, друг път глупаво, а понякога в мрак и жестокост. Но пътят на всеки от тях е уникален. Любовта не е такава, тя не изисква да се откажеш от нещата, които те правят различен. От истините, които важат само за теб и за никой друг.
Докато последните части от мен се разтапят в Ра’хаам, докато споменът ми за самата мен избледнява необратимо, изместен от едно красиво и неустоимо НИЕ, нещо започва да…
Моята обич се разлива през нас като весел горски пожар и пред очите ми една по една историите на Ра’хаам се разбуждат, засияват неочаквано като въглените на огън, който е изглеждал угасен.
Като галактика, пълна със звезди, които грейват една след друга.
Ра’хаам, или по-скоро всяка отделна негова част, си спомня какво е да си различен, вместо да бъдеш в едно.
Какво е да си аз, а не ние.
В този миг си спомня, че любовта не може да бъде изискана или взета насила.
А само подарена.
Спомня си, че любовта ти дава право на избор.
Че любовта сама по себе си е избор, избор, който правим всеки ден.
Ние искаме този избор — казвам му, докато последната част от мен се слива сред вълни от радостен възторг. — Ние сме този избор.
И бавно, в миг, проточил се цяла вечност, светлинките примигват в отговор. Всяка една от тях вече е малко по-близка до човека, който е била, преди да се слеят, преди да се превърнат в ние. Отговорът стига до мен първо от една светлинка, после от две, сетне от милиони.
Ние… разбираме.
И понеже то е… не, те са… не, ние сме… толкова много и сме изживели милион животи, знаем какво трябва да се направи.
Връщам се рязко в тялото си на борда на „Нерида“. Лежа на пода и гледам към кристалния таван. Но и все още съм едно с Ра’хаам, все още съм неразделна част от великолепното и вечно ние, което никога няма да напусна. И чувството е неповторимо.
Това не е просто цена, която си е струвало да платя. Това е най-красивото преживяване в живота ми.
Кал седи до мен и вдига рязко глава — очите му са пълни със сълзи, оставили следи по страните му.
— Ти се върна — ахва той и целува върховете на пръстите ми, а в погледа му бавно изгрява надежда.
— За мъничко — прошепвам аз, все така усмихната.
Усещам армадата на Ра’хаам, усещам остатъка от себе си в мрака навън и искам да се пръсна като глухарче, искам всяка моя дребна част да излети и да потъне в множеството, което ме чака. В живота и обичта на милиони, които вече са част от мен. Заедно завинаги.
— Какво искаш да кажеш? — пита тихо Кал. — За мъничко?
— Искам да кажа, че скоро ще трябва да тръгнем. — Моите очи също са насълзени, но не всички сълзи са от тъга. Толкова много го обичам. Боли ме при мисълта за раздялата. Но никога няма да бъда сама.
— Къде ще отидем? — пита той.
— Не ние — отговарям и преплитам ума си с неговия за последно, среднощно синьо и сребърно, виолетово и златисто. — Не ти и аз.
И той разбира.
Ра’хаам ще си тръгне, а аз съм Ра’хаам, значи и аз ще си тръгна.
— Моля те, не ме оставяй — прошепва той и гласът му се пречупва, а пръстите му стисват по-силно моите.
— Може да дойдеш с нас — предлагам тихичко.
Той ми помага мълчаливо да се изправя и двамата наблюдаваме заедно как един кораб се отделя от армадата на Ра’хаам, а една совалка се откъсва от флотилията на Легиона. Двата съда се промушват между застиналите си в битка другари и се насочват към Оръжието, което е с размера на метрополис, но не му е било съдено да победи.