— И какво, да потърсим помощ от тераните? — изпръхтява Ериен.
— Аврорският легион е неутрална трета страна — настоявам. — Ние не участваме във войната ви. Ако ми позволите да говоря с Адамс и Де Стой, да ги попитам какво знаят…
— Земята е наш враг — прекъсва ме Седи. — Траск е наш враг.
— Цялата галактика може да ви стане враг, ако го допуснете, Седи.
— Ако го допуснем? — Тя се усмихва и прокарва език по зъбите си. — Идеята е чудесна.
— Мечът затъпява, ако го държиш в ножницата, мелез — казва ми ветеранът. — Ако кръвта ти беше чиста, щеше да го разбереш.
— Аанта да’си кай — промърморва една от жените и докосва глифа на челото си.
Родени сме за война.
Въздъхвам и клатя глава, без да изпускам Седи от поглед. Уви, нейната усмивка става по-широка. Осъзнавам, че за нея темата е приятна. Направо я възбужда. Борбата. Сраженията. Тези хора са научени да виждат конфликта като единствения път към съвършенството. Може би именно поради тази причина Седи още не ме е изритала.
Виждам как погледът ѝ се свежда към следите от ухапване по шията ми. Долавям сянка от глада ѝ в главата си. Но това не е игра, а аз съм уморен до смърт и ме е страх — за сестра ми и за приятелите ми. Имам чувството, че от дълго време тичам, без да съм помръднал и на йота.
И което е още по-лошо, онзи сън, от който се събудих днес, още ехти някъде в черепа ми, толкова осезаемо, че ми се завива свят, и притискам ръка към челото си, за да прогоня болката.
Стените наоколо са с цвета на дъгата.
Земята се люлее под краката ми.
— Не изглеждаш добре, теранецо — отбелязва Седи.
Свалям ръка и изръмжавам, че съм добре.
А тя се ухилва толкова широко, че виждам изпилените ѝ кучешки зъби.
— Ако искаш да си полегнеш…
— Забрави за мен — тросвам се и ядът ми взема връх. — Давате на Ра’хаам каквото иска. Той те използва, Седи.
— Аз не съм ничия пионка.
— Тогава не се дръж като пионка. Не си толкова глупава.
— Със сигурност не съм по-глупава от теб. Не забравяй, че си мой пленник.
— А ти нямаше ли още да си пленница, ако не бях аз?
— Ти спаси и собствената си кожа покрай моята. — Седи накланя глава настрани и ме гледа право в очите. — Не си мисли, че съм ти длъжна с нещо, момченце.
— Не става въпрос дали си ми длъжна, или не — повишавам глас. — Моля те да не се държиш като идиотка.
Доволната усмивка на Седи изчезва, а в моята глава писва аларма: Технически фал с топка. Една наказателна точка.
Тайлър Джоунс: 2
Седи Гилрет: 1
Опа. Прекалих…
Температурата наоколо ми спада с няколко градуса. Пламъчето на мислите ѝ в моята глава угасва, сякаш Седи е затръшнала стоманена врата помежду ни. Темпларката поглежда към своя първи паладин и казва:
— По всичко личи, че гостът ни е уморен след преживените изпитания, Ериен. — Отмята една плитка през рамото си. — Настанете го някъде да си почине.
— Седи…
— Ваша воля, темплар.
Тя се обръща към останалите и започва да раздава заповеди на силдратски. Но аз съм приковал очи в Ериен, който става и надвисва над мен. Красивото му лице е кораво като камък и обезобразено от белега, а сребристата му коса е прибрана назад в седем дебели плитки, всяка украсена с отрязано силдратско ухо.
— Мърдай — нарежда той.
Поглеждам към Седи, но тя напълно се е затворила за мен и ме игнорира. Не трябваше да се поддавам на яда си. Беше голяма глупост — бях я притиснал в ъгъла и тя нямаше друг избор, освен да замахне.
Затварям очи, а пулсиращото главоболие не спира, когато ставам на крака. Във въздуха жужи тихичко песента на двигателите и все по-силният рефрен на галактическата война. А гласът от съня ми не млъква и не млъква.
… все още имаш шанс да оправиш това, Тайлър Джоунс…
Но аз не виждам как.
Съзидателят да ми е на помощ, не виждам как.
5
Финиан
Онази теранска пилотка ни гръмва още три пъти, преди най-сетне да се откаже. Със Скарлет всеки път се появяваме в коридора пред двигателния отсек. И всеки път Скарлет притиска устни в моите, докато избухваме в нажежена до бяло топка от плазма.
Сигурно е някакъв вид вселенска справедливост. Скарлет Джоунс най-после ми е паднала в ръчичките и реалността се смачква на топка, защото не може да понесе нещо толкова невероятно.
Но след като новата ни приятелка е дръпнала спусъка за осми път, със Скарлет отново се материализираме пред машинното и чакаме неизбежното, обаче нищо не се случва. Няма пищящи аларми. Няма предупреждение, че корабът е хванат на мушка. Нищо.