С Кал тръгваме към дока, държим се за ръце и минаваме покрай мястото, където в бъдещето нашите приятели и роднини загинаха, за да ни защитят.
Той много ще ми липсва.
Вече ни чакат на дока.
Фин и Скарлет, Тайлър и Седи, напрегнати и обнадеждени, някои усмихнати, други навъсени. Онези, които ме доведоха дотук. А до тях стои баща ми, усмихва се бавно и разперва ръце. Хуквам. Чувството, с което се бях сбогувала преди, разцъфва отново и може да трае вечно, и щом отпускам глава на рамото му, а той ме прегръща силно, радостта ми е толкова дълбока, че мога да живея в този миг до края на времето.
И мога да го направя, ако поискам. Мога.
Но не е нужно и другите да го правят, защото любовта предлага избор.
Аз… спомням си, че не исках да се разделям с Кал.
Но направих избора да се присъединя към Ра’хаам, за да ни помогна да разберем защо тази битка трябва да приключи. Затова не мога да съжалявам.
Накрая Скарлет нарушава мълчанието.
— Аврора? Какво става?
— Когато скъса нишките, решихме, че си… — Фин не довършва и преглъща шумно.
— Тя иска да отиде с тях — казва Кал със свито гърло. Тайлър, Скарлет и Фин протестират на висок глас и аз виждам как разноцветните нишки отново се протягат към мен.
— Всичко е наред — бързам да ги успокоя. — Всичко е наред. Вие бяхте заедно, преди аз да се появя, и ще бъдете заедно, след като си тръгна. Ще продължите напред и нищо няма да ви заплашва. Искам да вземете Кал със себе си.
— Не. — Едносричният му отговор е тих, но твърд като диамант.
— Трябва да го направя, Кал — настоявам и целият Ра’хаам споделя болката ми, защото ние го обичаме толкова силно, толкова много, но сега аз съм част от цялото и не бих могла да отделя ума си от него, дори и да исках.
— Трябва да го направиш? — повишава глас той, без да крие безсилието си. — Или искаш да го направиш?
Умът му сграбчва моя, оплита го силно, както само той може, и докато думите му заглъхват, ние се връщаме в лечебницата на Семпитернити и аз знам какво ще каже той след миг.
— Лесно е да умреш в пожара на войната. Много по-трудно е да живееш в светлината на мира.
— Това не е саможертва, Кал — натъртвам, защото отчаяно искам той да разбере, а сълзите ми се леят на воля. — Не е като да съм решила да умра или нещо такова. Няма да умра, напротив. Ще живея вечно с тях — това беше цената, само така Ра’хаам можеше да прозре защо трябва да спрем. Трябваше да стана част от цялото, за да разберем.
— Но Ра’хаам вече разбира, нали? — Гласът му се извисява до вик. — Разбира, но ти пак искаш да останеш с него! Моля те, Аврора, остани с нас. С мен. Позволи ми да ти бъда достатъчен.
— Време е, Дзие-Лин — отронва баща ми.
Накрая се оказва съвсем простичко.
Баща и дъщеря стоят заедно на дока на кристален кораб. Свързват ги не само кръвта и семейството, а връзките, които ги правят едно — две тела на едно и също създание. А отвъд тях, в мрака, има още хиляди тела и още милиони умове на същото едничко създание.
Отначало бавно, сетне по-бързо, а накрая като порой те се изливат в тялото на бащата и той се превръща в съсъд за всичко, което Ра’хаам е бил, е и ще бъде някога.
Любимият на девойката улавя падащото ѝ тяло, от което вече няма нужда, защото умът ѝ е станал част от цялото. Вдига я на ръце и хуква към Лъка заедно със сестра си и отряда си, а кристалният град около тях се тресе.
Отряд на Аврорския легион ги чака в готовност и им помага да се качат на борда, Лъкът се отделя от „Нерида“, която се тресе неудържимо, примигва, люлее се и се разпада.
А Ра’хаам събира цялата си мощ в едно тяло, и Аврора, момичето, изгубено във времето, Спусъка, споделя с другите какво знае, какво може да направи, и те заедно разбират как точно трябва да се случи.
А на борда на Лъка силдратският младеж надига ужасено глава:
— Спря да диша!
— Съзидателят да ме тръшне, къде е Зила, когато ни трябва?
— Медик!
— Тичай за стимуланти!
— Не тялото ѝ я предава, глупаци такива, нима не усещате, че умът ѝ е другаде?
Именно тези презрителни думи на надменната му сестра го карат да вдигне рязко глава и да погледне назад към Оръжието, което вече изобщо не е оръжие.
То потръпва за последно и започва да чезне, а той прави скок умът му намира нейния и се ВПИВА ЗДРАВО.
Отрядът му и ругаещата му сестра надават вик, хвърлят умовете си след неговия и заедно оформят верига, която приковава частичка от момичето към това време и място…