И всички те са с момичето, когато кристалният кораб изчезва, а после виждат как се появява отново, ала много, много далече, в мрака между галактиките, където няма друг живот, където ничии дом и сърце няма да бъдат отнети.
И гледат как корабът се разпада на прах и в мрака остава да се носи само мъжът.
И той се усмихва. Накланя глава назад и бавно издишва. Издишва милион звезди, милион души, ако не и повече, докато черната бездна не грейва като галактика. Ра’хаам танцува и грее като рояк светулки, като нови синьо-зелени звезди, безкрайни съзвездия, живи, влюбени и единни.
И бавно, понеже вече е ненужно, тялото на мъжа става на прах.
И петимата все така се държат за една от звездите, разтеглили са се до краен предел, така свирепи, така пълни с любов и твърдо решени да не оставят още един от отряда самичък.
И тази звезда съм аз.
— Бе’шмай — шепти Кал. — Ела си у дома.
— Имаме нужда от теб — вика Скарлет.
— Чакат те толкова много неща — казва Фин.
— Няма да си сама — обещава Тайлър.
— Ако не се върнеш, той ще стане направо непоносим — мърмори Седи.
Думите ѝ почти ни разсмиват и за миг почти ми се приисква да можех да се отделя, но не виждам как.
Дзие-Лин — прошепва Ра’хаам в съвършен хор от гласове, всеки от които е различен и изпълнен с възторг от новопридобития спомен за своята индивидуалност.
Какво искаш?
Искам…
Бе’шмай, ела си у дома.
Имаме нужда от теб.
Чакат те толкова много неща.
Няма да бъдеш сама.
Ако не се върнеш, той ще стане направо непоносим.
А после идва още един глас, на още един член на отряда.
Кат е една от прекрасните звезди, тя е глас в главата ми, тя е рамо, което блъсва закачливо моето, тя е усмивка, бърза като живак. Един новопридобит спомен за себе си, който ще живее тук вечно.
Май още не ти е дошло времето, натрапнице.
Побутва ме леко, показва ми къде е слабото място, къде да натисна, така че…
… ала цената.
Цената.
Лесно е да умреш в пожара на войната. Много по-трудно е да живееш в светлината на мира.
Посягам към Кал, който ме последва в Ехото, в бъдещето и обратно към дома, и моето среднощно синьо намира неговото виолетово, моят ум приласкава неговия и се опитва да си спомни всяка негова частица, да го научи наизуст, така че никога да не го забравя.
Прозорецът започва да се затваря, връзката между нашата галактика и мястото, където отиде Ра’хаам, изтънява, а Кат е оплетена с мен и аз съм оплетена с нея. Залива ме симфония от спомени една синьо-зелена планета, където тя е умряла и се е родила, назад към една подводна бална зала, сетне откраднатите часове в учебни совалки, към една нощ, която е трябвало да бъде съвършена, а ѝ е разбила сърцето, назад и още по-назад, към взети назаем дрехи, вицове, разказани в дъното на класната стая, приемни изпити, лица и чувства прелитащ порой от мигове, които набират сила като пиано в кресчендо — и така до онзи паметен първи ден в детската градина, когато едно момче бутва едно момиче.
Кат ми показва колко спомени могат да се съберат в един живот.
Тогава виждам едновременно две неща — едното е хармонията на Ра’хаам, а другото е дивата и непредсказуема красота на живота, който водиш сам… но никога напълно сам.
Събирам всичките си сили, извръщам лице, за да не виждам…
…и срязвам връзката.
Надигам се рязко, поемам си жадно въздух, все едно съм била под вода, и виждам приятелите си, събрани около мен, Тай, Скарлет и Фин. Седи е сложила ръка върху рамото на Кал и аз се пресягам с мислите си към него, за да го успокоя, и…
Нищо.
Все едно съм се забила с главата напред в бяла стена.
— Бе’шмай? — Гласът му е уплашен и той се свлича на колене до мен.
— Какво си направила? — пита Седи, вперила поглед в лицето ми.
— Няма я — прошепва Скарлет.
— Кое го няма? — повишава глас Фин.
— Силата ѝ — обяснява тихичко Тайлър.
— Това беше единственият начин — прошепвам аз.
Усещам празнота в себе си, но самото ѝ вместилище е невъобразимо малко. А бях така голяма… бях безкрайна.
Сега тъна в приглушена тишина и всичко е смълчано като в снежен ден.
Явно съм… ампутирала онази част от себе си, която ме е свързвала с Ра’хаам, и не мога да усетя приятелите си, точно както не ги усещах в началото. Не съм Спусък. Не съм спасителка.
Аз съм едно съвсем обикновено момиче.
Мислех, че мога да живея завинаги в онзи вълшебен миг, когато целунах за сбогом милионите, но макар сега да ми се струва странно, невъобразимо странно, че чувам само с ушите си и виждам само с очите си… когато Кал ме прегръща свирепо и чувам сърцето му да бие силно и вярно в гърдите… простичката радост, че съм жива, е почти непоносима.