Скар стои с наклонена глава. Чака.
— … тя защо не ни убива? — мърмори си под нос.
— Напредък! — Хиля се като идиот аз. И не само защото още не са ни взривили, откровено казано.
Скар на свой ред се старае да си придаде усмивка, но ясно си личи колко е шашната от цялата тази история. И как иначе? За последните няколко седмици изгуби най-добрата си приятелка, брат си, а сега и, както изглежда, цялата си реалност.
Посягам да хвана ръцете ѝ и леко ги стисвам.
— Знам, че е лудост — изричам тихо. — И аз съм уплашен колкото теб. Но каквото и да е, ще намерим изход, нали така?
Този път усмивката ѝ се получава що-годе и въпреки откачените обстоятелства, това сгрява сърцето ми.
Съзидателю, толкова е красива.
Скарлет се навежда по-близо и ме целува леко по устните.
— Много си сладък.
— Не го казвай на никого. Трябва да поддържам репутацията си на мрънкало.
— Хайде тогава, мрънкало — отвръща с усмивка тя. — Да идем при нашия Мозък.
Хукваме заедно към мостика и заварваме Зила в пилотското кресло пред контролите. Зяпа втренчено пощурелите екрани и стиска устни.
— Какво става? Докладвай — казва делово Скар още от прага. За миг сякаш чувам брат ѝ.
Нашият Мозък не откъсва поглед от мониторите.
— В пространствено отношение координатите ни са без промяна спрямо досегашните осем прояви на феномена. Намираме се на няколкостотин хиляди километра от периферията на гигантска буря от тъмна материя. На база малкото звезди, които виждаме, навигационният компютър изчисли, че сме някъде близо до Сигма Арканис.
— Ама нали бяхме в слънчевата система на Тера? — Скар се взира в безкрайната чернилка, разсичана от кратки пулсации на странна светлина. Лицето ѝ е по-бледо от обикновено. — Как сме се преместили тук?
— Не знам. Но смятам да разбера. — Зила почуква с пръст по часовника си. — Включих таймер. Трябва да съберем възможно най-много информация за тези цикли. Дотук сме на четири минути и шест секунди.
— А нашата приятелка, дето умира да натиска спусъка? — питам аз.
Зила поглежда съответния монитор така, сякаш той лично я е вбесил.
— Този път не се е обадила. Но точно както предположи Скарлет, каквото и да е естеството на времевата аномалия, действията на пилотката подсказват, че и тя е впримчена в нея като нас.
Всички трепваме, когато екраните пред Зила се размазват за миг. Този кораб е бил древен още когато Първопроходците ни го дадоха, а случващото се през последния половин час с нищо не му помага.
— Космическата станция, бурята от тъмна материя зад нея и показанията, отчетени от външните ни сензори, са без промяна — продължава Зила. — Единствените променливи величини в това уравнение са нашите и нейните действия. Пилотката явно е решила, че унищожаването ни е безпредметно, което е добра новина за нас. Определението за лудост е да повтаряш едно и също действие и да очакваш различен резултат.
— И това е някакъв напредък — мърмори Скарлет. — Ако пилотката знае, че нещо странно се случва с всички ни, може би ще успеем да говорим с нея.
— Трябва да променим подхода си — заявява Зила. — Финиан, какъв е твоят анализ на ситуацията?
Прехапвам устни, за да не изтърся нещо цинично, защото нямаме време за глупости. Нашата приятелка, която очевидно вярва в максимата „Що да не ги гръмна от любов към спорта?“, току-виж пак е посегнала към спусъка. Не си правя труда да поглеждам през илюминаторите, защото една от основните характеристики на тъмната материя е, че не виждаш самата нея, а единствено онова, което причинява на нещата наоколо. Ето защо впервам поглед в прекъсващите монитори и данните, които прииждат от сензорите.
— Онази буря е гигантска. Една от най-големите бури от тъмна материя, които някога съм виждал. Гравитационните, електромагнитните и квантовите колебания са извън скалата. Но ако питаш мен, ние сме достатъчно далече и едва ли ще усетим някакви негативни ефекти.
— А станцията?
Насочвам вниманието си към образа от външните камери.
— Не знам. Не съм виждал нещо подобно.
— Теранска е — мърмори Зила. — Пилотката също е теранка. Но станцията е архаична като дизайн. И е пострадала сериозно. Вероятно виждаме изтичане на ядрена плазма.
— Значи, ако това е домът на пилотката, ние изобщо не сме най-големият ѝ проблем.
Зила не ме поглежда, големият ѝ мозък работи на пълни обороти.