— А какво мислиш за платното в бурята?
Вдигам рамене, втренчен в гигантския кабел, който излиза от станцията, и миниатюрната правоъгълна светлинка в периферията на бурята.
— Знам ли? Малко ми прилича на квантово платно.
— На какво? — пита Скарлет и ме поглежда с присвити очи. Предизвиква ме да я питам дали не си е лакирала ноктите по време на съответната лекция в Академията.
Не искам ни най-малко да ядосвам Скарлет, затова отговарям много дипломатично:
— Това е едно от идиотските неща, които вие, земляните, сте изпробвали на Тера след първия си контакт с бетрасканите. Ние сме ви посочили грешката чак след края на войната. Така или иначе, теорията ви гласяла, че съществува начин да се черпи енергия от бурите от тъмна материя.
Скарлет примигва насреща ми, което май е знак, че — да — наистина си е лакирала ноктите, когато сме говорили за квантови платна по основи на астрометрията.
Лакирала ги е изключително съсредоточено.
— Виж, най-просто казано, тъмната материя е лепилото, което държи галактиката, ясно? — продължавам. — И когато два потока от тъмна материя се сблъскат, на субатомно ниво се случват всякакви дивотии. Онези светлинки, които виждаме? Това са тъмни квантови пулсации. В един-единствен такъв взрив се съдържа повече енергия, отколкото в избухването на свръхнова. А вие, земните чеда, сте живели в заблуда, че има начин да впрегнете тази енергия за собствени цели. — Свивам рамене. — Звучи добре на теория, но истината е, че енергията на тъмните квантови пулсации е твърде нестабилна и започва да прави адски опасни неща, когато ѝ поставиш ограничения. Ето защо, макар онова там да прилича на квантово платно, не може да е такова, тъй като дори тераните вече не са толкова глупави.
Зила се е втренчила в екраните и дъвче кичур от косата си. Скарлет сяда в креслото до нея.
— Така, ако оставим настрана гигантското зубраческо самочувствие на някои хора — казва Скар и ми върти очи, — все още не знаем какво се случва. Да пробваме ли нещо ново? Щом онази пилотка не иска да говори с нас, може пък ние да я заговорим.
Зила ѝ дава нужната честота и нашето Лице се бори известно време с комуникационния набор. Аз само зяпам гигантската буря от пулсиращ мрак и мъничката станция, увиснала в края ѝ. Наистина не знам какво да мисля.
— Внимание, терански кораб. Внимание, терански кораб. Чувате ли ни?
Отговор няма. Със Зила се споглеждаме, а Скар пробва отново:
— Виж, знам, че звучи откачено, но подозирам, че и на теб ситуацията вече ти се струва ужасно позната. Предвид факта, че този път не си ни гръмнала, вероятно си стигнала до заключението, че четиримата сме впримчени в това заедно. Каквото и да е то. Искаш ли да го разнищим с общи усилия?
Пак няма отговор. Скарлет вади най-разумния си глас от арсенала:
— Сигурно и ти си уплашена като нас. Искаме само да поговорим, става ли?
Нищо. Пулс от тъмна енергия огрява бурята, наситено мораво сред врящите намотки от бездънен мрак. Вече започвам да се чудя дали Скар не е попаднала на единствения човек в галактиката, който е неподвластен на чара ѝ… И точно тогава един от екраните припуква и ни показва маскираната гадина, която ни мята свирепи погледи с присвити очи.
Този път успявам да я огледам по-добре и си давам сметка, че е млада — кажи-речи на нашата възраст, с максимално две години отгоре. А и вече не изглежда толкова гадна. Даже ми се струва по-шашната и от нас.
— Здрасти — казва Скар и облъчва пилотката с една от най-хубавите си усмивки. — Трябва да спрем да се срещаме така.
Взорът на новата ни приятелка се вкоравява по крайно недружелюбен начин.
— Какво се случва, мамка му? — пита тя.
— Добър въпрос — отвръща Скарлет, все така раздаваща усмивки, което е съвсем на място, защото госпожица Гаднярка все така ни води по въоръжение много на нула. — Всъщност, отличен въпрос, който си струва да обсъдим подробно. Дали да не се опитаме да му отговорим заедно? Защото на нас много ни се иска да не умираме повече.
Секундите се точат в мълчание, а момичето зад маската си остава неразгадаемо. После чуваме силен трясък и цялата совалка около нас се разтърсва. Втори трясък отеква откъм корпуса ни, аз едва не падам по задник и разпервам ръце, за да запазя равновесие.
— Съзидателят да не дава, тя пак ли стреля по нас?
— Не — клати глава Зила, вперила поглед в сензорите. — Просто ни взе на буксир с два теглещи кабела.
— Отворете шлюза — нарежда пилотката. — Идвам при вас. И гледайте ръцете ви да са високо във въздуха, щом вратата се отвори. Иначе ще ви изпозастрелям всичките. Ясно?