— Напълно — отвръща Скарлет. — Доскоро.
Нашето Лице се завърта заедно с креслото. Стисва зъби, поема си дълбоко въздух и кимва по начин, който отново ме подсеща за брат ѝ.
— Добре. Хайде да опънем червения килим.
— Чакай, нима просто ще я пуснем на кораба? — питам и оглеждам мостика. — Не че се заяждам, но това момиче вече ни уби девет пъти днес.
— Осем — поправя го Зила.
— А, добре, това вече променя нещата.
— Трудно ми е да я преценя с маската и шлема — казва Скар и вдига рамене. — Но ако не искаше да говорим, изобщо нямаше да идва.
— Не се правя, че разбирам какво се случва тук — добавя Зила и тръгва към вратата. — Но тази пилотка е част от загадката. Трябва да говорим с нея.
Със Скар се споглеждаме, след което тръгваме след Зила по стълбите. Докато слизаме към товарния отсек, правя опит да осмисля някак случващото се.
Може да не съм гений като Зила, но не съм и тъпак и знам, че нещо тук никак не се връзва. Най-непосредствената ми тревога е за собствените ни кожи, разбира се, но ме гложди и друго — какво е станало с Ари, с Оръжието, със силдратската флота, насред която се намирахме доскоро?
Дали битката в покрайнините на тази система все още се води? Затова ли пилотката е толкова изнервена? Пък и ние видяхме как бетрасканската флотилия пристига, за да защити Тера от Непрекършените — расите ни са съюзници още откакто войната помежду ни е приключила преди почти двеста години. Никои други две планети в галактиката не са толкова тясно свързани като Тера и Траск. Тогава защо момичето откачи, щом ме видя?
Стигаме в товарното. Осветлението примигва и се усеща остра миризма на изгоряла пластмаса. През плексигласа на шлюза виждам теранския кораб, който е заел много близка позиция зад нас. Точно като с космическата станция, и неговият дизайн ми е напълно непознат. Само че в момента си имам по-големи грижи.
— Вижте — обаждам се. — Последния път, когато ме зърна, нашето крилато момиче ни взриви на много малки парченца. Дали да не, сещате се… да се скрия някъде?
— Тя вече знае, че си тук — изтъква Зила.
— Знае, че нещо не е наред — възразявам аз. — Мен може да не ме помни. Така де, възможно е ние да причиняваме аномалията с присъствието си. Защото сме били в близост до Ари, до Оръжието или до експлозията. Крилатото момиче може да изпитва страничните ефекти в по-малка степен. Не знаем как стоят нещата.
Зила накланя глава и ми показва безмълвно какво мисли за теорията ми — смята я за крайно невероятна.
— Какво ще стане, ако аз умра, а вие — не? — продължавам упорито. — Дали цикълът ще започне отново за всички ни, или аз ще си остана мъртъв? Има твърде много детайли, които не знаем. А и, честно казано, не искам да ме гръмват в лицето.
— Имаш право — съгласява се Скар.
— Голям оптимист си — мърмори Зила.
Нещо потраква от външната страна на шлюза знак, че гостенката ни е пристигнала. Скривам се зад висок куп сандъци и отпускам ръка върху дръжката на бластера ми от Академията. Тримата чакаме в мълчание, докато шлюзът минава през цикъла на декомпресия, но напрежението пее по вените ми и аз надничам през една пролука между сандъците.
Скарлет и Зила стоят така, че ръцете им да се виждат, а пък аз правя опити да се отпусна и да не стискам прекалено силно дръжката на бластера. Което не е никак лесно, защото в главата ми отново и отново тътне една и съща песен, като барабан.
Какво. Става.
Вътрешната врата на шлюза се плъзга с тихо жужене и ни разкрива дребно момиче с ръста и телосложението на Зила. Облечено е с черен пилотски костюм, носи шлем и дихателна маска, а в едната си ръка стиска голям пистолет.
Първите ѝ думи не са от най-приятелските:
— Къде е бетрасканът?
— Здравей — подхваща Скарлет. — Много ми е приятно да се запознаем. Казвам се Ска…
— Къде е бетрасканът?
Добре де, добре. Струваше си да опитам.
— Тук съм — обявявам на висок глас и въздъхвам дълбоко. Прибирам бластера си в кобура, преди някой да е пострадал, и подавам ръце покрай сандъците, за да покажа, че не съм въоръжен.
— Излез бавно — нарежда ми тя. — Много бавно.
Подчинявам се с високо вдигнати ръце.
— Хората рядко налитат да ме убиват при първа среща. Обикновено минава малко време, докато ме поопознаят.
Идеята е да се пошегувам, но и сам чувам как трепери гласът ми. Да, вече десетина пъти умирах и възкръсвах без проблем, но тялото ми явно не го разбира. Мисли си, че много скоро ще го застрелят, и не е съгласно.