Присъствието ѝ би било странно само по себе си, предвид факта, че преди броени минути се намирахме в покрайнините на теранското космическо пространство, където не съществуват такива аномалии. Още по-странното обаче е, че аз засичам и друго. Увеличавам образа и подозренията ми се потвърждават. Дясно на борд, очертана в сребристо на фона на беснеещата буря от чернота… има космическа станция.
Голяма и грозна конструкция, построена да върши работа, а не да гали окото. Изглежда пострадала — ослепително бели гигантски мълнии ближат повърхността ѝ. От близката към нас страна изтича пара под налягане — гориво или, за зла участ на екипажа, кислород и атмосфера, досущ топъл дъх в студен ден, засмукан от безкрайния врящ мрак.
Ако станцията е теранска, значи е древна, поне според спецификациите на дизайна си.
Но това не обяснява какво изобщо прави тук.
Нито как ние сме се озовали тук.
Пълно безумие.
— Зила? — вика ме Скарлет. — Какво се случва навън? Виждаш ли ешваренското Оръжие? А вражеската флота? В опасност ли сме?
— Ами… — Не съм сигурна как да отговоря на въпроса ѝ.
— Зила?
От станцията излиза дебел кабел от лъскав метал. Дълъг е стотици хиляди километри, гърчи се и се вее свободно, но единият му край е прикрепен здраво към обрулената конструкция. В другия му край, който стига до периферията на врящата буря от тъмна материя, има огромна правоъгълна рамка с опънато на нея платно, чиято повърхност се гъне като живак или локва бензин. Изглежда миниатюрно на моя екран, но самият факт, че го виждам от такова разстояние, означава едно платното е исполинско.
Знам, че е невъзможно, иначе бих си помислила, че…
— Непознат кораб, навлезли сте в забранено теранско пространство. Идентифицирайте се и дайте кодовете за достъп, в противен случай ще открием стрелба. Имате трийсет секунди да се подчините.
Гласът припуква в пилотската кабина, дрезгав и неприятен. Пулсът ми се ускорява малко, което не ми помага.
Не виждам друг кораб. Откъде идва гласът?
Дори да оставим настрани факта, че не разполагам с кодове за достъп, нямам представа дали призивът идва от приятел или враг.
Не че отрядът ни има много приятели в момента.
Включвам корабния интерком и казвам бързо:
— Скарлет, моля веднага да се явиш на мостика. Опряхме до дипломация.
— Непознат кораб, идентифицирайте се и дайте кодовете за достъп. Неподчинението ще бъде изтълкувано като враждебен акт. Остават ви двайсет секунди.
Плъзвам поглед по контролното табло и се протягам всички силдрати, дори дванайсетгодишните, са по-високи от мен — за да натисна копчето, което ще превключи комуникационния канал от аудио към видеорежим. Трябва да знам кой ми говори.
Лицето, което се появява на комуникационния монитор, е покрито от черна дихателна маска с дебел маркуч, който се губи някъде извън обхвата на камерата. Маската скрива всичко под очите на пилота, а шлемът крие всичко над тях.
Все пак е ясно, че насреща ми е теранец, най-вероятно от източноазиатски произход, с неизяснена възраст и пол. Колкото и да е странна ситуацията, е по-вероятно да се разберем с теранец — все пак сме от една раса.
— Моля, изчакайте — казвам. — Повиках Лицето на нашия отряд.
— Идентификационните кодове! — настоява пилотът, присвил очи. — Веднага!
— Разбирам — отвръщам аз. — Не мога да ви дам кодовете, но…
— Нарушавате забранено теранско пространство! Имате десет секунди да издиктувате кодовете за достъп, в противен случай ще стрелям по вас!
Наоколо ми внезапно се включват аларми, примигват предупредителни светлини и по таблото разни силдратски символи грейват, а от високоговорителя се чува лаещ глас. Не разбирам думите, но знам какво казва.
— ВНИМАНИЕ, ВНИМАНИЕ. КОРАБЪТ Е ХВАНАТ НА ПРИЦЕЛ.
— Пет секунди! — врещи онзи.
— Моля ви — повтарям. — Моля ви да изчакате…
— Стрелям!
Виждам как на екраните се появява мъничка светла линия.
Нямаме двигатели. Нямаме навигация. Нямаме защити.
Вече трябваше да сме мъртви. Изпепелени заедно с Аврора и Оръжието. Обаче ми се струва някак нечестно да умираме пак.
Светлинката скъсява разстоянието.
— Моля…
Торпедото намира целта си.
Пламъци поглъщат мостика.
ТРЯЯЯЯС.
2
Скарлет
1
Черна светлина гори в бяло по кожата ми. Усещам на вкус звука около себе си, металически по небцето ми, чувам докосване и долавям миризма, а всичко, което съм била, съм и някога ще бъда, се раздира на малки парченца и едновременно с това се събира и се събира, и се събира…