— Скар?
Отварям очи и виждам други насреща си.
Големи.
Черни.
Хубави.
Финиан.
— Ти усети ли…? — питам аз.
— Това беше ли…? — казва Фин.
— Странно — довършваме в един глас.
Оглеждам се. Особено чувство за дежавю плъзва като зловеща черна котка по гръбнака ми.
Стоим в коридора пред двигателния отсек, точно където стояхме преди минутка, когато ешваренското Оръжие изстреля гигантски лъч злобно унищожение право в красивите ни лица, а после се самовзриви на мънички светулчици. Но, радост невиждана, явно не сме мъртви.
Това е добра новина по няколко причини, по-точно две.
Първо — разбира се, и честно казано — би било много лош ход от страна на вселената да похаби задник като моя в огнена космическа експлозия. Така де, такива задни части се срещат колко… веднъж на хиляда години?
Второ, това означава, че момчето срещу мен също не е мъртво. Странно, но този факт се оказва много по-важен за мен, отколкото бих си признала преди няколко часа.
Финиан де Каран де Сийл.
Той изобщо не е мой тип. Мозък вместо мускули. Мрачно недоволство, безгранично като галактиката. Обаче е смел. И е умен. А сега, понеже стоя близо до него, ща не ща, изпивам с поглед рошавата бяла коса, гладката светла кожа и устните, които почти целунах, докато се канехме да умрем.
Но само и единствено поради тази причина.
Защото всеки миг със сигурност щяхме да умрем, нали така?
Гледаме се взаимно, с пълното съзнание, че ни делят сантиметри. Обаче никой от нас не отстъпва назад или встрани. Той ме гледа в очите и аз отварям уста, само дето за пръв път, откакто се помня, нямам представа какво да кажа, и единственото, което ми спестява неудобството от онемяването — на мен, дето ме бива само в говоренето — е гласът на Зила, който долита пресекливо по интеркома:
— Финиан, Скарлет, още ли…?
— Дишаме? — казва Фин, леко прегракнал.
— Е, това отговаря на въпроса ми.
И ето го пак. Онова зловещо усещане, все едно черна котка ходи по гроба ти.
— В момента аз съм едно много объркано момче — продължава Фин.
— Ама ние… не избухнахме ли преди има-няма половин минутка? — питам аз.
Той пак ме поглежда в очите. Ясно долавям онази почти целувка помежду ни, знам, че и той я усеща. Виждам как събира смелост, поема си дълбоко дъх.
— … чакай да проверя — отвръща Фин.
Припуква статично електричество, щом той бръсва с пръсти моите. Хваща ръката ми и ме гледа една идея по-дълго с мълчалив въпрос в очите. Изобщо не е мой тип, обаче не се отдръпвам. Затова пък той се навежда към мен, все по-близко и по-близко, и въпреки че вече не се каним да мрем, ме целува, леле-мале, Съзидателю, целува ме и усещането е като живо електричество по устните ми и по гръбнака. Притисвам се в него, отвръщам на целувката и цялата потръпвам от приятен гъдел, щом ръцете му се плъзват надолу и се спират върху задника, който дори вселената не би посмяла да изпепели, и го стисват точно както трябва.
Е, Финиан де Каран де Стийл. Благословени да са звездите ми.
Кой във вселената би предположил, че това ти се удава?
Устните ни се разделят и някъде дълбоко в мен отеква болка, щом Фин отдръпва глава, за да отговори на Зила по интеркома:
— Мда — докладва той. — Определено още сме живи.
— Проучвам ситуацията — отговаря Зила. — Задръжте така.
Интеркомът припуква, после се изключва и двамата оставаме сами. Все още притискаме тела, целувката виси помежду ни и аз знам, че ако някой от нас не проговори, пак ще се награбим. А като се имат предвид обстоятелствата, това едва ли е най-умната идея.
Свеждам поглед към ръцете му.
О, да още са на задника ми.
— Когато Зила каза да задържим така… не съм сигурна, че имаше предвид точно това, Де Сийл.
Той се засмива притеснено и дръпва ръце.
— Извинявай.
— Няма за какво.
И се мятам повторно към устата му — кратък, но адски горещ сблъсък. Преди да се дръпна, го ухапвам лекичко по долната устна, колкото да знае, че още съм гладна.
— Но трябва да си поговорим за случилото се току-що — заявявам.
— Да. — Фин въздъхва дълбоко и отстъпва назад, след което прокарва пръсти през настръхналата си бяла коса. Металният екзоскелет стига чак до върховете на пръстите му. — Да, трябва.