Все така стоим в коридора пред двигателния отсек, вратите са все така запечатани. Въздухът вони на изгоряла пластомана, стопени кабели и дим. През плексигласа виждам какво е причинило торпедото на двигателите ни и макар да не съм експертка, знам, че машинариите не следва да са разпарчетосани по този начин.
— Без тези няма как да летим — изтъквам.
— Кой ти е казал, че не ставаш за Гайка?
— Всички инструктори в Академията, а също кариерният съветник и деканът на Инженерния факултет.
Финиан се подсмихва и хвърля поглед наоколо ни. Тъмните му очи се спират на тавана, а после и на съсипаното двигателно отделение. Сетне погледът му пуска котва върху гърдите ми. Челюстта му леко увисва и аз буквално виждам как очите му се оцъклят под контактните лещи.
Не мога да проумея какво толкова намират момчетата в циците.
— Хей! — Щраквам с пръсти. — Знам, че са сензационни, но може ли да се съсредоточиш върху непосредствената задача, Де Сийл?
— Не — отвръща той и почуква с пръст по гърлото си. — Медальонът ти. Помниш ли?
Посягам към шията си. Към медальона, който намерихме в Доминионския депозитар в Изумрудения град. В трезора имаше дар за всеки от нас, оставен от адмирал Адамс и боен лидер Де Стой. Така Тайлър получи новите си ботуши, а Кал се сдоби с табакерата, която му спаси живота. Финиан получи химикалка, което го вбесяваше по един особено смешен начин, а Зила — чифт обици с висулки във формата на ястреби. Аз пък получих тази диамантена огърлица с инкрустиран надпис Следвай план Б. Само дето точно преди да ни взривят на съставните ни молекули, Фин осъзна, че камъкът изобщо не е диамант.
— Това е ешваренски кристал.
Да, да, знам, че е странно. И преди сме намирали ешваренски кристал в Гънката — сондата, която отведе Ари в Ехото. Но това изобщо не обяснява защо командирите на Академията са ми оставили колие с висулка от този материал.
Нито защо още сме живи.
Адреналинът от разминаването на косъм със смъртта и разминаването на косъм с целувката, последван от категорично разминаване със смъртта и — о, да — съвсем реалната целувка, вече се оттегля и ръцете ми започват да треперят. Но очите ми все така шарят по тялото на Финиан, докато той оглежда коридора по своя си объркано раздразнен начин, сякаш е дълбоко убеден, че вселената нарочно му погажда мръсни номера, за да му развали кефа. Крайниците му са подсилени от сребристата обвивка на екзокостюма, кожата му е бледа като на призрак, черните му очи са присвити. Той накланя глава и казва предпазливо:
— Не че се оплаквам, но сме заседнали на борда на силдратски кораб, докато навън, в теранското космическо пространство, се вихри епична битка. Незнайно как взривът на Оръжието ни подмина, но… как така някой терански изтребител още не ни е гръмнал на малки парченца?
Свъсвам вежди и се включвам в общата комуникационна система.
— Зила? Какво се случва навън? Виждаш ли ешваренското Оръжие? А вражеската флота? В опасност ли сме?
— Ами… — отвръща тихо тя.
— Зила?
Поглеждам към Финиан. Долавям го в него, както го долавям и в себе си. Онова неприятно, пълзящо по гръбнака усещане. Чувството, че…
— Скар — обажда се той, — този разговор ми се струва… дяволски познат.
— Знам за какво говориш.
Фин клати глава и се мръщи.
— Звучи глупаво, но изпитвам съвсем реалното усещане за…
— Дежавю.
Той примигва.
— Какво, да му се не знае, е дежавю?
— Вид усещане. Чувството, че вече си казвал или правил нещо и преди.
— О. Вярно — кима енергично Фин. — Точно това изпитвам в момента. Ние, бетрасканите, му викаме так-ше.
— Да, знам. Но на Тера му казваме дежавю. Идва от френски.
— Нищо не знам на френски.
— Стой с мен — намигам му. — Ще те науча на това-онова.
Зила ни прекъсва по интеркома, гласът ѝ е напрегнат:
— Скарлет, моля веднага да се явиш на мостика. Опряхме до дипломация.
И ето го пак онова чувство. Че сме си разменяли същите реплики и преди, че вече сме изживели този момент. Нещо повече, че той е приключил много, ама много зле. Протягам ръка, Фин я хваща без колебание и двамата хукваме по коридора. Екзокостюмът на Фин издава тихи съскащи звуци, а ботушите ни блъскат по металния под, докато вземаме на бегом стъпалата към мостика.
Зила седи на пилотското кресло и изглежда леко притеснена, което при нея се равнява на тотален нервен срив. На пръв поглед визуалните ни системи изглеждат мъртви — всички екрани тънат в непрогледен мрак. Няма планети, няма дори звезди, което си е направо…