Не, момент. Част от камерите все още работят. Един от екраните показва малка, боклучава на вид космическа станция, която влачи тежък кабел в иначе съвършената чернилка.
В това няма грам смисъл…
Едва допреди няколко минути участвахме в епична космическа битка в покрайнините на Слънчевата система. Къде са се дянали армадите? И откъде се е взела тази станция? И защо не се виждат никакви звезди? Поглеждам към Зила за някакво обяснение, тя среща погледа ми и макар че звучи откачено, някъде дълбоко в себе си знам, знам, ЗНАМ…
— Явно и вие изпитвате усещането, че този момент се повтаря — казва тя.
— Думата е френска! — заявява Фин.
На екраните грейва пулсираща светлина. Не е ярка, на цвят е тъмноморава и трае само няколко секунди. Стомахът ми обаче прави грозно малко салто, защото краткият проблясък ми е показал, че навън не се шири единствено мрак. Има и друго, нещо като… нещо като стихия. Мазна, вряща колизия от тъмни пипала, толкова голяма, че мозъкът ми отказва да я осмисли.
Фин мига бързо.
— Това да не е…?
— Буря от тъмна материя — мърмори си под нос Зила. — Да.
Поглеждам към комуникационните екрани — в долния им край се нижат силдратски символи и усещам вкус на изгорял метал в устата си. На екрана определено има теранка — млада — но лицето ѝ е почти изцяло скрито от пилотски шлем и дихателна маска. На яката ѝ лъщят двата символа с форма на диамант, които обозначават лейтенантски чин, но ако се изключи това, униформата ѝ няма нищо общо с Теранския отбранителен флот. Първото ми впечатление е, че мацката е гадинка от седемнайсето ниво. Обаче гласът ѝ звучи маааалко несигурно.
— Чуйте… трябва да се идентифицирате и да ми дадете кодовете за достъп. Остават ви десет секунди.
Технически погледнато, Отряд 312 е издирван за галактически тероризъм, така че решавам да не бързам с идентификацията. Приглаждам косата си назад, вадя чаровна усмивка от торбата си с хитрини и измърквам в микрофона:
— Не мога да ви опиша колко се радвам да ви видя, лейтенант! Мислехме, че сме в голяма беда. Корабът ни е повреден, двигателите не работят и се нуждаем от помощта ви, край.
— Това е забранен район — отвръща пилотката с бегло потреперващия си глас. — Как се озовахте тук? И защо сте с такъв кораб?!
— Историята е адски дълга, лейтенант. — Усмихвам се топло и дружески. — Но в момента животоподдържащите ни системи не са в цветущо състояние, така че, ако ни изтеглите, ще ви черпя едно и ще ви разкажа всичко с подробности.
Следва дълга пауза, а аз така стискам зъби, че може и да си счупя някой кътник.
— Добре — казва накрая пилотката. — Ще изстрелям изтеглящ кабел към вас и ще ви откарам до доковете. Но ако направите и едно грешно движение, ще ви гръмна, без да ми мигне окото.
Усмихвам се.
— Страхотно, много ви благодаря, лейтенант.
— Мерсиии! — Финиан подскача зад мен и маха с ръка. — Колкото сте красива, толкова сте и мъдра, мадам!
Гласът на пилотката се вледенява. Малкото, което виждам от изражението ѝ, се вкаменява.
— Имате скапан бетраскан на борда?!
Наоколо пищят аларми, примигват червени светлинки, грейват силдратски символи, а вътрешната уредба лае ли, лае:
— ВНИМАНИЕ, ВНИМАНИЕ. КОРАБЪТ Е ХВАНАТ НА ПРИЦЕЛ.
На екраните се появява мъничка светла линия. Поглеждам колегите си с ужас и безсилие. Нямаме двигатели. Нямаме навигация. Нямаме защити.
— Ох, мамка му… — прошепвам.
— Скар… — казва тихо Фин.
Светлинката се приближава. Пръстите ни се докосват.
— Не се бойте — мръщи се Зила. — Не боли много.
— … Кое? — питам аз.
Торпедото ни застига.
Мостикът избухва в пламъци.
ТРЯЯЯС.
2
Черна светлина гори в бяло по кожата ми. Усещам на вкус звука около себе си, металически по небцето ми, чувам докосване и долавям миризма, а всичко, което съм била, съм и някога ще бъда, се раздира на малки парченца и едновременно с това се събира и се събира, и се събира…
— Скар?
Отварям очи и виждам други насреща си. Големи.
Черни. Хубави.
Финиан.
— Ти усети ли…? — питам аз.
— Това беше ли…? — казва Фин.
— Странно — довършваме в един глас.
Оглеждам се. Особено чувство за дежавю плъзва като зловеща черна котка по гръбнака ми. Стоим в коридора пред двигателния отсек. И, радост невиждана, явно не сме мъртви.