— … и в случай че сте пропуснали очевидното, ей там има една много ядосана пилотка…
Аудиото припуква и ме прекъсва:
— Намирате се в забранено теранско пространство — казва гореспоменатата пилотка. — Имате петнайсет секунди да ми пратите кодовете за достъп или ще открия огън!
— Явно сме попаднали във времево изкривяване, Скарлет — обяснява Зила. — Ти, аз, Финиан, корабът ни… знам, че звучи необичайно, но явно последните няколко минути се повтарят за всички ни отново и отново.
— Десет секунди! — врещи онази.
— Това е времева примка, Скар — добавя Фин. — Попаднали сме в някаква времева примка.
— Която завършва със смъртта ни — кимва Зила. — После започва отново, от момента на пристигането ни тук. Като Уроборос. Змията от египетската и гръцката митология, която изяжда собствената си опашка.
Мръщя се и на двама им.
— Да, ама това е невъзможно.
— Крайно невероятно е — съгласява се Зила. — Но след като елиминираш невъзможното, онова, което остава, колкото и да е невъобразимо…
— Предупредени сте! — крещи пилотката. — Откривам огън!
Наоколо пищят аларми, примигват червени светлинки, грейват силдратски символи, а вътрешната уредба лае ли, лае:
— ВНИМАНИЕ, ВНИМАНИЕ. КОРАБЪТ Е ХВАНАТ НА ПРИЦЕЛ.
На екраните се появява мъничка светла линия. Поглеждам другите. Нямаме двигатели. Нямаме навигация. Нямаме защити.
— Не се бойте — казва Зила.
— Не боли много — добавя тихичко Фин.
Посягам към ръката му, страхът свива стомаха ми на ледена топка.
— Дано си прав за последното — прошепвам.
— Ами, в случай че не съм… искаш ли да се понатискаме още малко?
ТРЯЯЯС.
3
Черна светлина гори. Усещам на вкус звука около себе си, докато всичко се разкъсва, а после се събира и събира, и съби…
— Скар?
Отварям очи и виждам други насреща си.
Финиан.
— Какво…? — питам.
— Такова… — казва Фин.
— Мамка му — довършваме заедно.
Оглеждам се, чувството за дежавю пак лази по гръбнака ми като гаден паяк. Пак сме пред двигателния отсек. И, радост невиждана, явно не сме мъртви.
Отново.
Поглеждам към Финиан и макар всичко това да е невъзможно, пак си давам сметка, че ни делят сантиметри. Някъде дълбоооко в себе си съзнавам, че последния път, когато сме правили това — или преди има-няма пет секунди — това бледо красиво момче ме целуна. Но останалата част от мен, разумната част, врещи на яйчниците ми да млъкнат, ако обичат, защото на кого му пука какво е станало, когато сме го направили преди, Яйчници, въпросът е, ЧЕ СМЕ ГО ПРАВИЛИ ПРЕДИ.
— Какво се случва, по дяволите? Фин? — прошепвам.
— Финиан? — припуква глас по интеркома. — Скарлет?
Фин отговаря на секундата:
— Тук сме, Зила.
— Отново — добавям аз.
— Предлагам и двамата да дойдете тук. Бързо.
Цялата тази история е толкова невъзможна, че краката ми стават на кашкавал, а мозъкът — на каша. Фин ме хваща за ръка и двамата хукваме по коридора към мостика. И този път заварваме Зила на пилотското кресло, а на екраните — врящия мрак, кратките пулсиращи светлини и космическата станция. Всичко е същото като преди и, Съзидателят да ме тръшне, правили сме това и преди, правили сме го и ПРЕДИ.
Само че сега…
— Къде е пилотката? — пита Фин. — Теранката, дето ни гръмна?
— Корабът ѝ е там — кимва Зила. — Сензорите ни го улавят. Но още не е поискала радиовръзка.
— Я чакайте… — Местя поглед между Зила и Фин, а умът ми препуска толкова бързо, че чак ме заболява главата. — Вие… нали казахте, че сме във времева примка?
— Това е най-логичното заключение въз основа на наличните данни.
— Тогава защо не ни крещи да се идентифицираме? Не трябва ли и тя да прави все същото отново и отново?
Зила дъвче крайчето на една къдрица и се взира невиждащо в малката точка на скенерите. После пръстите ѝ политат трескаво по примигващата конзола.
— Интересно — мърмори си под нос.
Пищят аларми, мигат светлини, грейват силдратски символи, а вътрешната уредба лае ли, лае.
— ВНИМАНИЕ, ВНИМАНИЕ. КОРАБЪТ Е ХВАНАТ НА ПРИЦЕЛ.
— Ох, Съзидателят да ме тръшне, пак ли… — негодувам аз.