Ръката ми посяга към тази на Финиан.
Той ме поглежда в очите и стисва силно пръстите ми.
Зила гледа втренчено уловения от сензорите файтър и дъвче упорито кичура коса.
— Изключително интересно.
ТРЯЯЯС.
4
Черна светлина гори, всичко се разкъсва и събира едновременно, съби…
— Скар?
Финиан.
Поглеждам го в очите, светлината наоколо бавно гасне. Алармите писват изведнъж, до болка познатият лай се излива от вътрешната уредба, а моят стомах потъва в обувките ми.
— ВНИМАНИЕ, ВНИМАНИЕ. КОРАБЪТ Е ХВАНАТ НА ПРИЦЕЛ.
— А, не — въздъхвам аз. — Този ден официално ми писна.
— Скарлет? Финиан? — долита глас по интеркома.
— Тук сме, Зила — докладва Фин.
— Пилотката пак се готви да стреля. Този път още по-бързо.
— Вижте — изсъсквам, защото полагам неистови усилия да не се разкрещя, докато гласът ми не се разпадне на милиони парченца заедно с останалите ми части, — може да не съм научила нищо от темпоралната физика или може би просто съм тъпа, но ако сме попаднали във времева примка, не трябва ли всичко да се повтаря по един и същ начин, без промени?
— Данните, които получавам от станцията, са тъждествени — отвръща Зила. — Гравитационните изблици от бурята, енергийните сигнатури, квантовите потоци, всичко това се повтаря без никакви изменения.
Фин бръсва с пръсти моите и припуква електричество.
— Не си тъпа, между другото — казва ми той. — Не знам защо говориш така за себе си.
Плъзвам поглед по сивия метал наоколо. Предупредителните светлинки се отразяват в големите хубави очи на момчето, което ме държи за ръката. И тогава го виждам.
Защото, да, може и да не съм Мозъкът на този отряд, но ако сме заседнали в примка и въпреки това се държим различно при всяко повторение, а изнервената, готова за бой пилотка насреща също се държи различно, обяснението е само едно.
Елиминирай невъзможното.
Каквото остане, колкото и да е невероятно, трябва да е вярно.
— Онази пилотка е заклещена в примката с нас — обявявам.
— Знаех си, че не си само красиво Лице — усмихва се Фин.
— Схванах намека.
Усмивката му леко повяхва, когато свеждам поглед към устните му. И докато притискам уста в неговата, докато той отвръща на целувката, осъзнавам, че има и по-лоши начини да умреш, отново и отново, и отново.
ТРЯЯЯС.
3
Тайлър
— ТАЙЛЪР!
Стените наоколо ми са дъги.
Земята трепери под краката ми.
В устата ми има кръв, а над главата ми се издига сянка, така масивна, дълбока и тъмна, че със сигурност ще погълне галактиката, ако не я спра.
Трябва да я спра…
Силдратска девойка коленичи над мен, калейдоскоп от светлини грее зад нея като ореол. Красива е. Сияйна. По-млада от мен, но и някак по-стара, очите ѝ са виолетови, косата ѝ е като златна прежда и, без да съм сигурен защо, знам, че тя означава всичко за мен.
— ТАЙЛЪР!
Гласът отеква откъм миналото ми, но се излива към бъдещето — друго момиче, което уж познавах преди, но не съвсем, крещи иззад границите на времето и смъртта. Знам, че момичето се опитва да ми каже нещо важно, обаче силдратската девойка пред мен посяга с окървавени ръце (кръвта е моя), златната ѝ коса сега е обагрена в червено и…
— … все още имаш шанс да оправиш това, Тайлър Джоунс…
— Не знам…
— Тайлър Джоунс.
Може би няма нищо.
Няма нищо. Аз…
— Тайлър Джоунс!
Отварям очи и копия от ярка светлина пробождат мозъка ми. Примижвам, вперил поглед в силуета над себе си.
Силдратска девойка, досущ като онази от съня ми: красива, сияйна. Само косата ѝ е различна — не е златна като светлика на звездите, а е черна, като среднощ, черна е и ивицата, която минава през очите ѝ, черна е и боята на присвитите ѝ устни.
— Събуди се най-сетне — казва Седи. Едната ѝ тъмна вежда се повдига леко. — Вече си мислех, че ще проспиш цялата война.
В главата ми има нестроен звънтеж, светлините са твърде ярки, вибрациите на мощни двигатели попиват в медицинската кушетка под мен. Високо на ръката ми има дермална лепенка, в устата ми горчи от стимуланти, въздухът вони на антисептик. Боли ме, като дишам.
Явно се намирам на кораб. Черен метал. Силдратски дизайн. Но светлината е сива, а не червена, значи сгъваме…