— С-съзидателят да ме тръшне — изричам и се закашлям. — К-какво е станало?
— Не е ли очевидно? — Седи се обляга назад на стола си, вдига крака, обути във високи черни ботуши, и подпира острите им токчета на ръба на кушетката ми. — Ти едва не умря, Тайлър Джоунс.
— … къде съм?
— На моя кораб. „Шика’ари“. Е… — Хвърля поглед наоколо и премята дебелата си черна плитка през рамо. — Вече е мой, така да се каже.
— Последно помня… битката на борда на „Кусанаги“. — Надигам се на лакът, а главата ми трещи като боен барабан. — Измъкнахме се от килията. Твоите хора нападнаха. — Примижвам отново, спомените ми са неясни и разпокъсани, а онзи странен сън още кънти в ума ми. Имам чувството, че ме е премазал гравтоварач.
— … все още имаш шанс да оправиш това…
— Евакуирахме се със… в спасителни капсули?
— Теранските страхливци от „Кусанаги“ стреляха по твоята капсула. — Седи се подсмихва и единият ѝ кучешки зъб отразява светлината. — Но по онова време аз вече бях на борда на „Шика’ари“. Нашата защита прихвана торпедото им, преди да те е ударило, но взривът видя сметката на капсулата ти и животоподдържащата система даде фира. Беше на прага на смъртта, когато те изтеглихме на борда. — Тя извива едната си черна вежда. — Но все пак те прибрахме.
Срещам погледа ѝ, обрамчените ѝ в черно очи и наситено виолетовите ириси — сиви в Гънката. Лицето ѝ е съставено от остри ъгли, съвършено симетрично, студено и надменно.
— Спасила си ми живота.
Тя накланя глава.
— Както ти спаси моя.
В същия миг усещам допира на мислите ѝ. Предпазлив е, сякаш иска да провери дали всичко, което сме споделили в онази затворническа килия на борда на „Кусанаги“, е истина. Разкритието, че имам силдратска кръв във вените си, е като ледена висулка в бедния ми мозък. Мислите за майката Първопроходка, за която баща ми никога не е споменавал, се вият като дим в главата ми.
Спомням си и другите истини, които споделихме. Като тази за нейния род. За името на баща ѝ. И как ме е излъгал брат ѝ. Но преди да се разгневя до краен предел заради предателството на приятеля ми, мисълта за Кал ме подсеща за Ари, после за Скарлет и…
— Земята — изсъсквам през зъби и се надигам. — Непрекършените обявиха война на Земята.
— Да.
— Трябва да ги спрем! Ра’хаам точно това иска, да се избиваме помежду си!
Седи свива рамене и издава напред черните си устни.
— Е, значи съдбата ни се е усмихнала.
— Къде сме, мамка му? — Ставам някак от леглото и ми се завива свят. — Трябва да…
Седи става на свой ред и е толкова висока, че очите ни са почти на едно ниво. Опира длан на гърдите ми, за да ме спре. Долавям мириса на косата ѝ, смес от обработена кожа, лиасови цветя и следи от кръв. Спомням си как ме целуна по бузата, докато се сбогувахме. Как ме погледна и какво беше усещането да чуя гласа ѝ в главата си, докато прикривах бягството ѝ.
Не си лишен от кураж, Тайлър Джоунс. Кръвта ти е добра.
— Изтегляме се — казва Седи. — Битката с „Кусанаги“ ни струва много. Оцеляха само „Шика’ари“ и още един крайцер, при това със значителни повреди.
— Трябва да говоря със своите хора от командването на Аврорския легион — настоявам аз. — Адмирал Адамс и боен лидер Де Стой. Съдбата на цялата галактика е…
— Мисли за собствената си съдба, теранецо. Не за тази на галактиката. — Пръстите ѝ трепват върху гърдите ми, после натискат малко по-силно. — Така де, сега си мой пленник. А ако не си забравил, твоите хора се държаха крайно негостоприемно с мен. Целият ми команден състав е на мнение, че трябваше да те зарежа в спасителната капсула.
Връщам се към последните си минути в плен. Към сблъсъка при капсулите и към онези очи, някога кафяви, а сега сини и вперени в моите. Съзнанието на врага и гласът на приятелка, които ме умоляват да остана.
Тайлър, не си отивай…
Кат…
Обичам те, Тайлър.
Седи ме гледа изпитателно. Дланта ѝ още е опряна в гърдите ми. Усещам топлината на ръката ѝ през материята на откраднатата теранска униформа. Междувременно се е преоблякла и пак носи цветовете на Непрекършените — черни и остри линии върху още по-острите ѝ извивки. Ясно помня как изглеждаше по бельо в онзи килер, макар че трескаво се опитвам да не мисля за това, защото, оказва се, хората, които споделят първопроходска кръв, могат да си чуват взаимно мислите и в момента изобщо не трябва да мисля за…
— Какво стана с „Кусанаги“? — питам.
— Пострада тежко и се оттегли. — Тя накланя глава. — Какво ти пука?