Златистата светлина на ума му е като намигване от Скарлет. Обещание, че може да знам много, но не знам всичко, а той не е спрял да се опитва.
— … три, две, едно…
Разломът се отваря пред нас като вряща експлозия на цветове и последните свободни същества в галактиката се гмурват през разрива.
Ра’хаам ни чака.
Огромна флота от обрасли с мъх и цветя кораби, проточили лиани в космоса като немирни пръсти.
А после се възцарява хаос.
24
Скарлет
— Ох, Финиан. Ръгаш ме с лакът в гърба.
— Не те ръгам с лакът — мърмори той.
— Леле. Не че не оценявам ентусиазма ти, но точно сега ли намери?
— Лакътят е мой — съска Зила. — Ще млъкнете ли най-после?
Файтърът потрепва под нас, щом Нари убива скоростта. Фин ми намига в слабата светлина на товарното. Въпреки че усмивката му автоматично разтяга широко и моите устни, ледената топка в стомаха ми не спира да расте.
Може би този път — казвам си.
Може би този път ще успеем.
Натъпкали сме се в товарния отсек на файтъра, който приближава станция „Стъклена пантофка“ за пореден, сякаш стотен път, днес. Но когато се оплаках по този повод при предишния цикъл, Зила ме уведоми, че е едва петдесет и първият ни опит, затова си замълчавам. Радвам се, че тя открехва вратата към чувствата си — Съзидателят ми е свидетел, че за нея е голяма крачка да се озъби на някого. Точно сега обаче мога да мина и без допълнителна раздразнителност.
Файтърът спира до шлюза на системата за изхвърляне на отпадъци.
Вратите се отварят безшумно зад нас, ние излизаме в голямото черно и подхващаме познатата до болка процедура.
Шахтата за отпадъци.
Моргата. Картата ключ на Пинкертън.
Асансьорната шахта.
Жилищното ниво.
Някои от нас отиват да отвлекат вниманието на охраната.
Накрая всички се събираме в кабинета на Пинкертън.
Дотук сме усвоили всичко като по часовник. Дори не обръщаме внимание на виещите сирени и предупредителните съобщения по вътрешната уредба. Станцията се разпада, както винаги, и въпреки че сме преживели този ден повече от петдесет пъти, аз се плаша все повече с всеки следващ опит. Чак не мога да повярвам, че преди няколко цикъла с Фин сме били толкова блажени, че да губим време в задявки.
Но тогава смятахме, че времето ни никога няма да свърши. Уви, реалността ни опроверга. И с всеки провал времето ни намалява.
— Медицински екип да се яви незабавно на палуба 12 — дъни интеркомът. — Повтарям, медицински екип на палуба 12.
Пръстите на Зила танцуват мълниеносно по клавиатурата на Пинкертън. Стенният панел се отваря послушно и ни показва парчето ешваренски кристал — еднояйчен близнак на онзи, който виси на моя врат. Вадя го внимателно от поставката му, прибирам го в една раница и я връчвам на лейтенант Нари Ким.
Нари изглежда изтощена, а страхът ѝ прозира през стоическата фасада на войник. И как иначе? Ако сутринта някой беше казал и на мен, че бъдещето на цялата галактика тежи на раменете ми, и аз щях да се паникьосам.
— Как си, Нари? — питам я.
Тя прокарва ръка по конската си опашка и се опитва да отговори спокойно:
— Днес е голям ден, Рижке.
— Този път ще се справиш — потупвам я по рамото. — Сигурна съм.
Фин се подсмихва някак плахо.
— Е, щом нещата обикновено се получават от третия път, значи петдесет и третият трябва да е от чисто злато, нали така, Землянке?
Нари се усмихна напук на всичко.
— Щом ти казваш, белчо.
— Този е едва петдесет и вторият ни опит — поправя го Зила. — А Нари дава всичко от себе си. При изключително трудни обстоятелства.
Тя става от компютъра и присвива очи, а лейтенант Нари ѝ подава ръка. Зила я поема и бузите на Ким поруменяват едва доловимо.
— Добре ли си? — пита я тихо.
— Ами… много съм уморена — признава Зила.
— Ако не успеем при този опит, защо не си починеш при следващия цикъл? — предлагам ѝ. — Да поспиш или…
— Не — прекъсва ме Зила със стиснати устни. — Няма време, Скарлет.
Въздъхвам. Знам, че е права, но въпреки това се тревожа. Зила изобщо не е спала, мозъкът ѝ оперира на максимална скорост, но както винаги успя да обобщи съвършено ситуацията ни. Имаме три основни проблема, но всички те се свеждат до един адски голям.
ВРЕМЕ.
Зила се опита да ни обясни Проблем №1, но темпоралната физика не е по моята част. Доколкото разбрах, парадоксът, породен от съществуването на две версии на един и същ ешваренски кристал в тази времева линия, причинява темпорален стрес и с всяко рестартиране цикълът се скъсява. В началото разполагахме с почти два часа, преди станцията да гръмне.