Сега имаме малко повече от един.
Планът на Зила се върти около следната цел — да се озовем навън, в бурята от тъмна материя и близо до квантовото платно, точно на четиридесет и четвъртата минута, така че импулсът от тъмна материя да връхлети медальона ми. Какво обаче ще стане, ако цикълът се скъси толкова, че станцията се взриви преди квантовият импулс да е ударил?
И тук стигаме до Проблем №2 — файтърът на Нари не е в състояние да издържи енергиите на онази буря. Както и всички други файтъри от модел „Пегас“. Иначе казано, за да излезем в бурята, да ни удари квантовият импулс и с адски много късмет да се върнем в собственото си време, трябва да се доберем до хангара и да откраднем тежка совалка, с която да стигнем дотам.
Трябва да призная, че в сравнение с другите дивотии, които преживяхме, тази част се оказа относително лесна след първите няколко опита. Но, дори след като се добрахме успешно до мостика на совалката, се сблъскваме челно с Проблем №3. Точно той ни убива отново и отново. А предвид факта, че времевата ни линия става все по-къса с всяко следващо рестартиране, просто нямаме право на повече грешки.
Станцията се люлее около нас, а сирените неизменно врещят. Споглеждаме се под примигващата червена светлина в кабинета на Пинкертън и сърцето ми се качва в гърлото, както винаги. Малко е глупаво, но ако успеем, това ще е последният ни шанс да се сбогуваме с Нари Ким. Макар че я познаваме само от ден, имам чувството, че съм я познавала през целия си живот.
Отскубвам косъм от главата си и го увивам в едно лепящо листче от бюрото на добрия доктор.
— За ДНК-сензора в Доминионския депозитар.
— А, да — казва Фин. — За малко да забравя.
Отива при витрината близо до прозореца, чупи стъклото с подсиления от екзокостюма си юмрук и вади табакерата. Връща се при бюрото, взема лепящо листче, сгъва го надве и вади вярната писалка от джоба си. Нари следи неотклонно с поглед листчето, което той сгъва още веднъж и прибира в табакерата — листче с предупреждение, написано с почерка на Фин.
КАЖИ Ѝ ИСТИНАТА.
— Това ми се струва малко лишено от смисъл. Кал няма да ме послуша. Но поне табакерата ще му спаси живота — въси вежди той и гледа замислено писалката. — Все пак ми се струва странно. Толкова усилия напук на времето и пространството само за да предадем бележка, на която господин Висок, Мрачен и Отвеян, няма да обърне внимание.
— Да, но точно това се случва — натъртва Зила.
— Дано — въздъхвам аз.
Тежестта на всичко предстоящо ни затиска за миг — създаването на Аврорския легион, войната срещу Ра’хаам, мисълта, че бъдещето на цялата галактика зависи от действията ни тук и сега.
— Желая ти късмет, Землянке — казва Фин и протяга ръка на Нари. — Дано следващия път, когато те видя, си сто метра висока и направена от мрамор.
— Ще се постарая да не стрелям по бетрасканки — подсмихва се вяло Нари. — Ако изобщо се измъкна жива.
— Сигурна съм, че този път ще успееш, Нари — уверявам я.
— Опитвам се, Рижке — въздъхва тя и се чеше по брадичката. — Но задачата не е лесна.
— Кой би се справил по-добре от основателката на академия „Аврора“? — изтъквам с усмивка. — Ние сме легионът, ние сме светлината.
Нари разкършва рамене.
— Пламък срещу тъмнината.
После се обръща към Зила със стиснати зъби.
— Е, това е то. Отново.
— Желая ти късмет, лейтенант Ким — казва тихо Зила и ѝ подава ръка.
— И на теб, легионер Мадран — отвръща Нари и я стисва.
Двете стоят така, хванати ръка за ръка, а станцията се тресе като за последно и металът около нас пъшка зловещо. Зила вдига поглед към лицето на Нари, изражението ѝ би било неразгадаемо за повечето хора. Но както обичам да казвам, моята специалност е да разчитам хората. Затова го виждам ясно в очите ѝ, както виждам и пулсациите на тъмна енергия през прозореца.
Зила харесва това момиче. Харесва я. Откакто я познавам, не съм я виждала да харесва когото и да било. Струва ми се някак жестоко, че се наложи да прекоси океан от двеста години, за да намери някой достоен и да се раздели с него още на същия ден.
Въпреки че се опитва да държи чувствата си под похлупак, да бъде рационална, аналитична и професионалист от глава до пети, още преди няколко цикъла си дадох сметка, че това повтарящо се сбогуване с Нари ѝ къса сърцето.
Отново и отново.
— Хора, трябва да вървим — настоява Фин.
— Да — кимва Зила. — Така е.