Пуска ръката на Нари, връчва ѝ любимия си бластер и пъха унистъклото си в предния джоб на пилотския ѝ комбинезон. Нари кимва отсечено и отива да отвори вратата на кабинета.
— Късмет, Нари — прошепвам аз. — Доскоро виждане през 2380.
Нари поема по стълбите, а ние се спускаме възможно най-бързо по асансьорната шахта. След като заобикаляме на бегом един охранителен патрул и изчакваме да мине групичка зачервени техници, най-после стигаме до хангара, където цари пълен хаос.
Промъкваме се на пръсти под примигващата червена светлина на централния док и хаосът ни залива. Миризмата на горящи химикали е толкова силна, че ми изгаря дробовете. Сирени врещят оглушително. Затискам уста с ръка, за да заглуша кашлицата, и вдишвам смрадта на дим и обгоряла пластмаса. След миг тримата вече клечим зад куп товарни сандъци. Точно като преди, един паникьосан войник притичва край нас, а офицер реве с пълно гърло да угасят шибания огън.
Подът се люлее и тримата прибягваме през задимения док. Аварийното осветление примигва в червено и въпреки че с Фин не сме космически нинджи като Зила, оставаме незабелязани, клекнали под крилото на един файтър клас „Пегас“.
Изчакваме двама докери да притичат покрай нас, Зила ни дава знак и ние хукваме презглава. Виещите сирени поглъщат трополенето на краката ни по решетъчния под. Поемам си дъх чак когато стигаме до заветната цел — тежка военна совалка, същинска тъпоноса грозотия, чакаща в единия край на хангара.
Тайлър, без съмнение, би ми изрецитирал марката, модела и името на инженера, проектирал това нещо. Но мисълта за брат ми само втвърдява ледената буца в корема ми, затова се опитвам да я прогоня и да насоча вниманието си изцяло върху Фин, който заобикаля кораба откъм товарните му врати и се захваща за работа. Не знам каква магия прави, но определено е добра, защото само след няколко минутки шлюзът подхваща цикъл на отваряне.
Станцията се разлюлява и палубата под краката ни се разтриса. Тримата хлътваме бързешком в търбуха на совалката и шлюзът се затваря зад нас.
— Лесно като любовна игра — хили се Фин, докато механизмът на вратата изщраква.
Примигвам насреща му.
— Лесно като какво?
— Любовна игра? — пробва той. — Лесно като любовна игра, нали така му казвате?
— Като детска игра — смея се аз. — Любовната игра предхожда появата на децата.
— Оф. — Той вдига рамене и екзокостюмът му надава жужене. — Само глупости ми се въртят в главата.
— Много сладки глупости, ако питаш мен.
Той пъхва сребърен пръст в устата си и се прави, че повръща.
— Да, знам — въздъхвам. — И на мен започва да ми се гади от нас, Де Сийл.
Широката му усмивка повяхва, щом Зила грабва унистъклото от джоба му и сяда тежко на пода. С Фин клякаме до нея и след миг върху извитата стена на совалката с тихо изщракване се проектира образ, предаден от унистъклото, затъкнато в джоба на Нари.
Коридорът, който виждаме на проекцията, ми е познат — метално сиво с яркосин надпис „ДОКОВА ПАЛУБА, СЕКЦИЯ 8“. Картината подскача равномерно, а ботушите на Нари отекват по решетъчния под при всяка нейна стъпка.
Дежавю.
— Предлагам този път да избягваме приказките казва Зила. — Губим цени минути.
— Да, да — долита по връзката тихият глас на Нари.
— Този път ще се справиш по-добре. Вярвам в теб.
— Освен това сме ти дълбоко признателни — включва се и Фин. — Понеже постоянно умираш заради нас и прочее.
— Проблемът не е в умирането, белчо — мърмори Нари. — Просто… това са моите хора. Струва ми се нередно.
Споглеждаме се, но никой не коментира думите ѝ.
Ето че пак стигаме дотук. Проблем №3, най-големият. Защото, ако не изключим захранването на ешваренската сонда на Ниво 2, няма никакъв смисъл тримата да ходим със совалката до бурята навън и да ни удря онзи квантов импулс — просто ще умрем, а сондата, която ни е притеглила в тази точка от времето, пак ще го направи. Ние сме като йо-йо в края на конец, което постоянно се връща в началната си точка.
Ако можехме да помогнем на Нари да слезе до Ниво 2 и да изстреля сондата в открития космос, сигурно щяхме да се справим по-лесно. Проблемът е, че с Фин и Зила трябва да сме навън, в периферията на бурята, на четиридесет и четвъртата минута от началото на цикъла, иначе няма как да се върнем в 2380. Иначе казано, единствено Нари може да среже конеца на йо-йото, което ни държи тук.
Самичка.
Срещу цяла станция, пълна с нейни хора.
Макар навсякъде да цари хаос, Ниво 2 е най строго охраняваното. В началото на коридора има четирима пазачи — едри биячи с тежка тактическа екипировка, доста изнервени заради тресящата се под краката им станция. Но стоят упорито по местата си и чакат следващата заповед, защото така правят добрите войници.