Когато стана на петнадесет години, го обсеби археологията — той кръстосваше подножието на Белите планини около лятната ни къща в Норт Конуей, като възстановяваше историята на индианците, които са живели там от върхове на стрели, кремък, даже от остатъците от въглените от отдавна загаснали огньове в мезолитните пещери в района на централен Ню Хемпшър.
Но това също премина и той започна да изучава и история и антропология. Когато стана на шестнадесет години мама и татко неохотно дадоха съгласието си, когато Боби ги помоли за разрешение да се присъедини към група антрополози от Ню Инглънд в експедиция в Южна Америка.
Върна се пет месеца по-късно с първия си истински загар в живота, бе също така с два сантиметра по-висок, със седем килограма по-лек и много по-мълчалив. Въпреки това бе запазил предишната си бодрост, но момчешката му напористост, понякога толкова заразителна, понякога досадна, но винаги характерна за него, бе изчезнала. Той бе пораснал. И тогава за първи път си спомних, че той говореше за новините… искам да кажа, колко лоши са те. Годината бе 2003, когато една отцепила се от ООП група, наречена Синовете на Джихад (име, което винаги странно ми напомняше на група за обслужване на католическата общност някъде в Западна Пенсилвания) постави струйната бомба в Лондон, с което замърси шестдесет процента от него и направи останалата част крайно нездравословна за хората, които някога са възнамерявали да имат деца (или да надживеят петдесетгодишна възраст, между впрочем). Годината, когато ние се опитахме да направим блокада на Филипините, след като администрацията на Седеньо прие „малка група“ съветници от червен Китай (около петнадесет хиляди, според шпионските ни спътници) и се оттеглихме, когато стана ясно, че: а) китайците не се шегуват, че ще изстрелят ракетите си и б) че американският народ съвсем не изгаря от желание да извърши масово самоубийство заради Филипинските острови. Това бе годината, когато някаква група обезумели кучи синове — мисля, че бяха албанци, се опитаха да разпръснат от въздуха вируса на СПИН над Берлин. Този род неща депресираха всички, но особено силно депресираха Боби.
— Защо хората са толкова пошли? — попита ме той един ден. Бяхме в лятната вила в Ню Хампшир, бе краят на август и повечето от нещата ни бяха вече събрани в кашони и куфари. Вилата изглеждаше тъжна и изоставена, както обикновено преди всеки да поеме по своя път. За мен това означаваше завръщане в Ню Йорк, а за Боби означаваше Уоко, Тексас — представяте ли си?… Той бе прекарал лятото в четене на трудове по социология и геология — как ви харесва като коктейл? — и каза, че иска да направи няколко експеримента там.
Каза го небрежно, сякаш между другото, но забелязах, че майка ми го изгледа с оня странен замислен изпитателен поглед, с който го наблюдаваше през последните две седмици. Нито татко, нито аз подозирахме нещо, но мисля, че мама знаеше, че иглата на компаса на Боби най-накрая е спряла своите колебания и е посочила в една единствена посока.
— Защо са толкова пошли? — попитах аз на свой ред. — Трябва ли да ти отговоря?
— Някой трябва да ми отговори — каза той. — И то доста скоро, като гледам как се развиват нещата.
— Те се развиват по начина, по който винаги са се развивали — казах аз — и мисля, че това става, тъй като хората са създадени такива — пошли и долни. Ако трябва да обвиняваш някого, обвини Бога.
— Това са глупости. Изобщо не ти вярвам. Дори тази тъпотия с двойния X-хромозом се оказа пълна глупост в края на краищата. Само не ми излизай с номера като икономическа принуда, конфликт между имащи и нямащи, тъй като това също не може да обясни нищо.
— Първородният грях — казах аз. — Той работи за мен — това е добра идея и ти можеш да се облегнеш на нея.
— Добре — каза Боби — може би е първородният грях. Но какъв е инструментът, бате? Задавал ли си си някога този въпрос?
— Инструментът ли? Какъв инструмент? Не разбирам какво искаш да кажеш?
— Мисля, че е водата — каза Боби замислено.
— Какво каза?
— Водата. Нещо във водата.
Той ме погледна.
— Или пък нещо, което го няма в нея.
На следващия ден Боби замина за Уоко. Не го видях, докато един ден той не се появи в моя апартамент с една обърната наопаки фланелка с надпис „Мъмфорд“ на нея и с две стъклени кутии в ръка. Това бе три години по-късно.
— Здрасти, Хауи — каза той, като влезе и ме потупа безгрижно по рамото, сякаш бяха минали само три дни.