— Добре — каза той и задържа ръката си относително неподвижна, докато извадя жилото. — Пчелите са пилотите-камикадзе на природата, Бау-Уау. Погледни в тази стъклена кутия, ще видиш, че пчелите, които ме ужилиха, лежат мъртви на дъното. Жилата им са захванати като мустачета, като кукички за риби. Леко се плъзгат. Когато ги изваждат, те самите се изкормват.
— Страхотно — казах аз, като пуснах и второто жило в пепелника. Не можех да видя мустачетата, нямах микроскоп.
— Това ги прави по-особени — каза той.
— Сигурен съм, че е така.
— Осите, от своя страна, имат гладки жила. Могат да те ухапят толкова пъти, колкото си поискат. Изразходват отровата до третия или четвъртия път, но могат да продължат да пробиват дупки, ако поискат и обикновено го правят. Особено стенните оси. Като тези, които съм донесъл тук. Трябваше да ги упоя с някакъв препарат, наречен Ноксон. Сигурно им причинява страхотен махмурлук, защото се събуждат по-разлютени от всякога.
Той ме погледна мрачно и за първи път видях тъмните кръгове на умора под очите му и осъзнах, че никога не бях виждал по-малкия си брат толкова уморен.
— Затова хората продължават да се унищожават, Бау-Уау. Изобщо не прекратяват борбата. Защото имаме гладки жила. Сега виж какво ще направя.
Той се изправи, отиде до пътната си чанта, претършува я и дойде с капкомер. Отвори буркана от майонеза, пусна капкомера вътре и извади няколко капки от своята дестилирана тексаска вода.
След това отиде до стъклената кутия с гнездото на оси. Видях, че горната й част е различна — имаше малък пластмасов плъзгащ се капак. Нямаше нужда да го питам, за да си изясня нещата: с пчелите, той бе напълно готов да свали целия капак, с осите, просто не искаше да рискува.
Той натисна помпичката на капкомера. Две капки вода паднаха в гнездото и направиха малко тъмно петно, което изчезна почти веднага.
— Почакай около три минути.
— Какво…
— Никакви въпроси — каза той. — Ще видиш. Само почакай три минути.
В това време той прочете написаното върху фалшификациите на произведенията на изкуството… въпреки, че бе вече набъбнало до двадесет страници.
— Добре — каза той и остави листите. — Това е много добре, човече. Трябва да прочетеш малко за това, как Джей Гулд е окачил по стените на луксозния салон-вагон на частния си влак фалшификати на картини на Мане, въпреки че това е смехотворна история. — Той сваляше капака на стъклената кутия, в която беше гнездото на осите, докато говореше.
— За Бога, Боби, прекрати комедията — извиках аз.
— Същият стар мърляч — засмя се Боби и извади гнездото оси, тъмносиво на цвят и голямо колкото топка за боулинг от кутията. Държеше го в ръцете си. Осите се разлетяха и кацнаха по ръцете, бузите, челото му. Една прелетя до мен и кацна на лакътя ми. Плеснах я и тя падна мъртва на килима. Бях изплашен — наистина изплашен. В тялото ми пулсираше адреналинът и чувствах как очите ми за малко да изхвърчат от орбитите си.
— Не ги убивай — каза Боби. — Със същия успех можеш да убиваш бебета, сега те не могат да ти причинят никакво зло. Там е цялата работа. — Той подхвърляше гнездото от една ръка в друга, сякаш бе някаква огромна топка за тенис. Той я размаха във въздуха. Ужасен, наблюдавах всичко това, докато осите кръжаха из дневната на моя апартамент като бойни изтребители.
Боби наклони внимателно гнездото и го вкара обратно в кутията и седна на дивана. Той ми посочи мястото до себе си и аз се приближих, почти хипнотизиран. Те бяха навсякъде: по килима, по тавана, по завесите. Няколко пълзяха по огромния екран на телевизора.
Преди да седна, той изпъди с ръка няколко оси, които бяха кацнали върху възглавницата на дивана, където бях насочил задника си. Те бързо отлетяха. Всичките оси летяха леко, пълзяха с лекота, бързо се придвижваха. Нямаше никакви симптоми на упойка или дрогиране в поведението. Докато Боби говореше, те постепенно намериха обратно пътя си до торбата, където бе тяхната къща, допълзяха над нея и постепенно изчезнаха в нея през дупката отгоре.
— Не бях първият, който прояви интерес към Уоко — каза той. По една случайност това е най-големият град в този забавен мъничък район в щата, където се извършва най-много насилие на главата от населението. Тексасците обичат да се стрелят, Хауи, това е хобито на щата. Половината от мъжкото население кръстосва наоколо въоръжено. Събота вечер в баровете на Форт Уърт е като в стрелбище, където можеш да стреляш по разни пияни типове, вместо по глинени патици. В този щат има повече членове на Националната Асоциация на стрелците, отколкото методисти. Не че Тексас е единственото място, където хората се стрелят един друг или се наръгват с бръсначи или пъхат децата си във фурната, ако плачат прекалено дълго, разбираш ме, но те със сигурност обичат огнестрелните си оръжия.