Артър Кларк
Краят на детството
I. Земята и свръхвладетелите
Едно
Вулканът, възнесъл от глъбините на Тихия океан остров Таратуа, спеше вече половин милион години. „Но много скоро — помисли си Рейнхолд — островът ще се облее от пламъци, далеч по-яростни от тия, които са го родили.“ Рейнхолд погледна към стартовата площадка и отметна главата си назад, за да може да види самия връх на пирамидата от гори, които все още окръжаваха „Колумб“. Носът на кораба се извисяваше на двеста фута над земята и върху него проблясваха прощалните лъчи на залеза. Настъпваше нощ — една от последните, които корабът виждаше. Скоро той щеше да изплува в непреходната слънчева светлина на космоса.
Тук, под палмите, високо на скалистия хребет на острова цареше тишина. Само рядко откъм строежа долиташе вой на компресор или едва доловимият възглас на някой работник. Рейнхолд успя да се полюбува на палмовата горичка — почти всяка вечер той идваше тук и от височината оглеждаше своето малко царство. Сега тъгуваше, защото знаеше, че, когато „Колумб“ се втурне към звездите сред своите бушуващи пламъци, от горичката няма да остане и пепел.
На миля зад рифа на палубата на „Джеймс Форестъл“ се включиха мощни прожектори и започнаха да кръжат със светлините си по повърхността на тъмния океан. Слънцето беше залязло и от изток стремително се надигаше тропическата нощ. Рейнхолд се усмихна — тия на самолетоносача сериозно ли си мислеха, че могат да открият руски подводници до самия бряг!
Мисълта за Русия както винаги го върна към Конрад и към паметното утро на преломната есен в 1945-та година. Минаха повече от трийсет години, но не избледняваше споменът за онези последни дни, когато Третият райх се рушеше под страшните удари от настъплението на Изтока и Запада. Сякаш и сега той виждаше уморените сиви очи на Конрад и наболата му рижа брада — минутата, когато те си стискаха ръцете и се разделяха в онова разрушено пруско селце, а покрай тях се точеше нескончаемата върволица от бежанци. Те се прощаваха и това символизираше всичко, което сетне се случи със света — символизираше разкола между Изтока и Запада. Защото Конрад избра пътя, който водеше към Москва. Тогава Рейнхолд реши, че изборът му е глупав, но сега не бе толкова уверен в това.
Трийсет години той си мислеше, че Конрад не е жив и само седмица по-рано полковникът от Техническото разузнаване Сандмайер му съобщи новина. Сандмайер не му харесваше и изглеждаше, че в това отношение чувствата им бяха взаимни. Но и двамата не допускаха тази неприязън да пречи на общата работа.
— Мистър Хофман — започна полковникът с най-официалния си тон, — току-що получих много тревожно съобщение от Вашингтон. Разбира се, то е строго секретно, но ние решихме да известим техническия персонал — хората трябва да разберат, че е необходимо да се ускори работата.
Той многозначително замълча, но това не впечатли особено много Рейнхолд. Той вече знаеше какво ще чуе след малко.
— Руснаците почти ни настигнаха. Те са разработили някаква система за атомна тяга, която може би дори превъзхожда нашата и строят на брега на езерото Байкал космически кораб. Ние не знаем доколко са напреднали, но Разузнаването предполага, че пускът може да стане още тази година. Сам разбирате какво означава това.
„Да — помисли си Рейнхолд, — разбирам. Това е състезание, което може да не спечелим ние.“
— А вие знаете ли кой ръководи работата там? — попита той, без да се надява много на отговор.
За негово удивление полковник Сандмайер му подаде през масата лист хартия — в напечатания на машина списък първо стоеше името Конрад Шнайдер.
— Вие познавате много учени от Пенемюнде, нали? — каза полковникът. — Може би това ще ни даде някаква представа за техните методи. Бих искал да чуя от вас характеристиките на всички, които вие помните — техните специалности, блестящи идеи и прочие. Разбира се, минало е много време, но все пак, моля ви да си припомните.
— Важен е Конрад Шнайдер, останалите са без значение — отвърна Рейнхолд. — Той беше истински талант, останалите са просто делови инженери. Бог знае какво е постигнал той за трийсет години. При това вероятно са му известни резултатите от нашата работа, а за неговата ние нищо не знаем. Така че той има сериозно предимство.
Каза това не като укор към Разузнаването, но полковник Сандмайер явно беше готов да се обиди, макар че само повдигна рамене.
— Това е, както вие казахте, нож с две остриета. Ние сме щедри на информация и затова напредваме по-бързо, макар и да издаваме някои тайни. А в своето ведомство руснаците навярно не винаги знаят как се развиват техните собствени изследвания. Ние ще им докажем, че Демокрацията първа ще достигне Луната.