Ако не се смятат такива отделни случаи, човечеството прие Свръхвладетелите като постоянна част от естествения порядък на нещата. Удивително бързо се изгладиха следите от първоначалния потрес и животът продължи в своя ред. Ако един нов Рип ван Уинкъл1 се събудеше внезапно, щеше да забележи, че най-голямата промяна бе стаеното очакване — сякаш хората се оглеждаха мислено, дебнейки мига, в който накрая Свръхвладетелите ще излязат от блестящите си кораби и ще се покажат на земните жители.
Вече пет години те чакаха. „И това е причината за целия смут“, мислеше си Стормгрен.
Когато колата на Стормгрен приближи стартовата площадка, там, както винаги, се бяха скупчили зяпльовците със заредените си фотоапарати и камери. Генералният секретар размени няколко думи със своя заместник и се провря през тълпата от любопитни.
Карелен никога не го принуждаваше да чака дълго. Тълпата внезапно ахна — във висините проблесна и с потресаваща бързина израсна сребърно кълбо. Въздушната вълна обля Стормгрен и корабчето застина на около петдесетина крачки от него, като висеше внимателно на няколко сантиметра над площадката — сякаш се страхуваше да не се оскверни от съприкосновението със Земята. Стормгрен бавно тръгна към него. Познатият вече плътен и гладък металически корпус, без нито един шев, се набразди като водна повърхност на едно определено място и откри входа — всички специалисти по света безуспешно се опитваха да разберат как става това. Стормгрен влезе вътре и се озова в единствената, изпълнена с мека светлина кабина. Входът се затвори безследно и външните звукове и цветове изчезнаха.
Пет минути по-късно отверстието се появи отново. Стормгрен не беше усетил никакво движение, но знаеше, че е на петдесет километра над Земята и е в недрата на Кареленовия кораб. Намираше се в света на Свръхвладетелите, които бяха заети със своите тайнствени дела някъде наоколо. Никой от хората никога не бе стоял толкова близо до тях — и все пак той знаеше за тяхната природа и облика им не повече от всички останали там долу.
В неголемия кабинет, където се влизаше през малък проход, цялата обстановка се състоеше от стол, разположен пред телевизионен екран. Тази обстановка не даваше възможност на човек да си представи облика на тия, които са я създали — така и беше замислено. Екранът, както винаги, не бе включен. Понякога Стормгрен мечтаеше как той светва, оживява и разкрива най-сетне тайната, която не даваше покой на човечеството. Но мечтата не се сбъдваше и зад тъмния правоъгълник продължаваше да се таи Неведомото. Там се криеха също мощта и мъдростта, най-задълбоченото и снизходително разбиране на човешкия род, и това, което беше най-удивително — някаква насмешлива нежност към буболечките, които пълзяха далече някъде долу.
Откъм решетките, които вероятно скриваха говорителя, зазвуча спокойният, неизменно бавен и добре познат вече глас — всички, освен Стормгрен, досега го бяха чували само веднъж. Дълбочината и звучността му даваха единствената възможност да си представиш Карелен — в този глас се усещаше нещо огромно. Карелен сигурно бе много голям — много по-голям от човек. Наистина някои учени изследваха записа на оная паметна реч и предположиха, че е говорило не живо същество, а машина. Но Стормгрен не бе уверен в това.
— Да, Рики, аз слушах вашата беседа. И така, какво мислите за мистър Уейнрайт?
— Той е честен човек, макар че това не може да се каже за много от неговите последователи. Как трябва да се постъпи с него? Сама по себе си Лигата не е опасна…, но там има и екстремисти, които открито призовават към насилие. Аз дори мислих дали да не поставя охрана пред дома си. Надявам се, че това все още не е необходимо.
Карелен сякаш не слушаше и за досада на Стормгрен, както се случваше не за пръв път, заговори за друго:
— Измина вече месец, откакто е обявен подробният план за създаване на Световна федерация. Много ли се прибави към седемте процента несъгласни с мен и към дванадесетте процента, които нямат определено мнение?
— Засега не е много. Но това не е толкова важно. Безпокои ме друго — даже вашите поддръжници са убедени, че вече е време да се приключи с тайнствеността.
Въздишката на Карелен прозвуча съвсем като истинска, но в нея не се усещаше искреност.
— Вие също ли мислите така?
Въпросът бе риторичен и не се нуждаеше от отговор.
Стормгрен продължи разгорещено:
— Наистина ли не можете да разберете до каква степен това ми пречи да изпълнявам задълженията си?