Алис кимна на някого и се разсмя на нечии думи. Повървя известно време с двама души, говореше някаква смесица от мандарин и примитивен английски, после отново остана сама, наведе се към Боб и се усмихна.
— Ами това е чудесно! Баща ти беше много зле, от години, а сега се е посъвзел. Трябва да се радваш. Вече ще става все по-добре.
— Да… — Вчера бяха освободили последната болногледачка. Баща му скоро щеше да се оправи. Единствената причина да седи в инвалидна количка беше желанието на лекарите да се уверят, че костната регенерация е приключила, преди да го пуснат да обикаля из квартала.
Тя видя изражението му и изхъмка:
— Да не те е шубе?
Боб погледна баща си. Парагвайската операция беше след няколко седмици. Секретна операция в другия край на света, но в този момент му изглеждаше по-добра перспектива.
— Може би.
— Тогава остави нашето малко генералче да се погрижи за него и не се притеснявай. О, здрасти!… — Тя се обърна и помаха на някого. Образът й се замъгли и изчезна, последва само съобщение:
Алис → Боб: <sm>Имам работа. Отговарям за министър Мартинес, а местните не одобряват разсейването.</sm>
Боб огледа тихата дневна. Мири учеше на втория етаж, навън следобедът си отиваше. Едно време, когато беше дете, баща му вадеше книгите с поезия и тримата с майка му четяха. Боб изпитваше нещо като носталгия по тези времена. Обърна се към баща си.
— Татко? — Не последва отговор. Боб се наведе и извика по-силно: — Татко, достатъчно светло ли ти е? Да усиля ли лампата?
Старецът разсеяно поклати глава. Може би дори разбра въпроса, но не реагира по друг начин. Просто си седеше, наведен на една страна, лявата му длан непрекъснато търкаше дясната китка. Това си беше голямо подобрение. Робърт Гу-старши беше отслабнал почти до четиридесет килограма, когато Университетът в Сан Франциско го бе включил в новата си програма за лечение на алцхаймер. Лечение, което се бе оказало успешно.
Боб пак прегледа плана за парагвайската операция, свърши още няколко работи, после седна срещу баща си.
„Невинаги съм те мразил.“
Всъщност като дете никога не го беше мразил, което не бе изненадващо. Децата нямат голяма база за сравнение. Робърт беше строг и взискателен, въпреки че често твърдеше, че бил твърде мек родител. На малкия Боби това му се струваше пресилено, сравнено със семействата на приятелите му, но не се оплакваше.
Не се настрои срещу стария дори когато майка му ги напусна. Лена Гу не беше издържала непрекъснатия тормоз, но Боб разбра това чак след години, от разговорите с леля Кара.
За полковник Робърт Гу-младши това трябваше да е радостно време. Баща му, един от най-известните поети на Америка, се бе отървал на косъм от смъртта. Боб погледна спокойното, отпуснато лице на стареца. Ако това беше филм, щеше да е уестърн и да се казва „Завръщането на кучия син“.
3.
Минно поле в рая
— Щипе ми на очите!
— Процесът би трябвало да е безболезнен. Чувствате ли болка?
— Не. Всичко е размазано, но не съм виждал толкова добре от… — и той не знаеше откога, — от години.
Един женски глас се обади зад рамото му.
— Даваме ти лекарства за ретината от една седмица, Робърт. Смятаме, че клетките вече работят и решихме днес да ги пуснем.
Намеси се друг женски глас:
— А сега ще се погрижим и за размазаното виждане. Рийд?
— Да, докторе. — Гласът бе на мъжкия силует пред него. — Дай да ти сложим това на очите, Робърт. Може да усетиш леко изтръпване.
Две големи, но нежни ръце поставиха на главата на Робърт очила. Усещането беше познато, но лицето му се схвана и не можеше да си затвори очите.
— Отпусни се и погледни напред. — Отпускането не беше проблем, а колкото до гледането напред, нямаше друг избор. „Боже!“ Беше като да гледа монитора на бавен компютър. Образът се оправяше и постепенно ставаше все по-детайлен. Робърт искаше да се завърти, но схващането се бе разпростряло по врата и раменете му.
— Клетките в дясната ретина са добре. Да видим и лявата. — След няколко секунди се случи и второ чудо.
Мъжът махна „очилата“ от главата на Робърт и се усмихна. Беше на средна възраст, с бяла памучна риза, на джоба му имаше синя бродерия: „МБ Рийд Уебър“. „Виждам всеки бод!“ Робърт погледна над рамото на мъжа. Стената на клиниката постепенно идваше на фокус. Може би му трябваха и очила за късогледство. От тази мисъл насмалко да се разсмее, но в същия момент позна картините на стената. Това не беше клиника. На стената висяха калиграфиите, които Лена беше купила за къщата им в Пало Алто. „Къде съм?“